Инстинктът за самосъхранение на момчето бе силен и той избяга на бунището на баща си в покрайнините на Фуджоу. Живя там месеци. Обикаляше големия район, ловеше плъхове и кучета сред скелетите на стари машини и купищата отпадъци със самоделно копие — ръждясал амортисьор от останките на някакъв руски камион.
Когато стана по-самоуверен и научи, че активистите не го търсят, той започна да прави набези в града, да краде храна от контейнерите зад фуджоуските ресторанти. Заради големия опит в корабоплаването и контактите с останалата част на света жителите на Фуджоу винаги са били най-независимите сред китайците. Малкият Кван Ан научи, че комунистите стоят далеч от пристанището, където трафикантите на хора и контрабандистите не даваха пукната пара за угнетените народни маси, а влизането в идеологически спорове бе най-сигурният начин да загубиш живота си. Момчето бе осиновено от неколцина от тези мъже и започна да им изпълнява услуги, спечели доверието им и накрая получи разрешение да оглави някои от малките им операции, като кражби от доковете и рекет на дребни предприемачи в града.
Той уби за пръв път на 13 — един виетнамски наркопласьор, окрал трафиканта, за когото работеше Кван Ан. На четиринайсет най-после откри, измъчва и уби студентите, лишили го от семейството му.
Младият Ан не беше глупав; наблюдаваше и забелязваше, че престъпниците около него се издигат само до определено ниво — главно заради ниското си образование. Знаеше, че трябва да продължи обучението си, особено по английски — международния език на престъпността… и бизнеса. Промъкваше се в държавните училища във Фуджоу, които бяха толкова претъпкани, че учителите никога не забелязваха, че някой от учениците им не фигурира в дневниците. Момчето работеше упорито, събираше пари, учеше кои престъпления да избягва (кражбите от държавата и вносът на наркотици осигуряваха главна роля в знаменитите вторнишки екзекуции на местния стадион) и кои са приемливи: кражби от навлизащите на китайския пазар чуждестранни фирми, контрабанда на оръжие и трафик на хора. Опитът му на пристанищата го направи специалист в контрабандата, рекета и прането на пари и точно в тези области той натрупа богатството си — първо във Фуджоу и Хонконг, след това във вътрешността на Китай и Далечния изток. Изпитваше маниакален страх от камери, никога не даваше да го снимат, предприемаше отчаяни ходове, за да не се набива на очи, камо ли да го арестуват. Остана възхитен, когато научи, че един местен служител на закона му е дал прозвището Гуй, Призрака. Веднага започна да го използва.
Постигаше успех, защото парите сами по себе си не го привличаха. Обичаше по-скоро предизвикателствата на самата борба. Поражението му носеше срам. Победата го караше да се гордее. Движещата сила в живота му бе самото преследване. В хазартните заведения например играеше само игри, които изискват някакви умения. Отнасяше се с презрение към онези, които залагаха на късмета си или участваха в лотарии — не защото шансовете да спечели бяха толкова малки, а защото нямаше предизвикателство.
Предизвикателства…
Като издирването на Ву и Чан.
Ходът на преследването не го разочароваше. От източниците си Призрака научи, че семейство Ву са в специална тайна квартира — не на ИНС, а на нюйоркската полиция, което не беше очаквал. Юсуф бе говорил с един познат, който щеше да провери къщата и да проучи каква е охраната, може би дори да убие емигрантите, ако ги види.
Колкото до семейството на Чан — до вечерта щяха да са мъртви. Предадени от собствения си приятел, този Тан, когото Призрака, разбира се, щеше да убие, след като научи адреса на бегълците.
Остана доволен също така да научи, че полицията няма голям напредък в издирването му. От страна на ФБР разследването не вървеше и основната тежест падаше върху градската полиция. Ролите се сменяха. Мислите му бяха прекъснати от почукване по вратата. Предателят бе пристигнал.
Призрака кимна на един от уйгурите и той извади пистолета си. Трафикантът отвори бавно.
Мъжът пред вратата каза:
— Аз съм Тан. Идвам да се срещна с Призрака. Истинското му име е Кван. Имаме работа. Става дума за Чан.
— Влез — каза Призрака и пристъпи напред. — Искаш ли чай?
— Не — отвърна старецът, влезе, накуцвайки, и се огледа. — Няма да се задържам.
31.
Присвил очи, Чан Дзечи огледа мъжете в стаята: Призрака и двама от някое малцинство — уйгури или казахи, единият бе въоръжен. Както много китайци хан от по-старото поколение, Чан Дзечи гледаше на тях като на „варвари“.
Старецът пристъпи в стаята и се замисли: Какво странстване го бе довело тук, където щеше да срещне смъртта си. Мислеше и за сина си, Сам Чан, който, надяваше се, още спеше, упоен от чая, съдържащ порядъчно количество морфин.
„Каква е единствената причина един мъж да направи това, което смяташ да извършиш сега — нещо толкова смело и опасно?“
„Заради децата си.“
Никой баща, разбира се, няма да остави сина си да отиде на сигурна смърт. Чан Дзечи бе взел решение още при завръщането на Сам от Китайския квартал предната нощ — да упои сина си и да дойде вместо него. Сам имаше половин живот пред себе си в Красивата страна. Трябваше да отгледа синовете си, а сега (по някакво чудо) — и дъщерята, която Меймей толкова желаеше. Тук имаше свобода, тук имаше мир, тук имаше успех. Нямаше да позволи на сина си да пропусне тези неща.
Когато упойката подейства и клепачите на сина му се затвориха, а чашата падна от ръката му, Меймей бе скочила уплашено. Чан Дзечи обаче й каза какво е направил и какво възнамерява да извърши. Тя опита да го разубеди, но тъй като беше жена и негова снаха, трябваше, макар и неохотно, да се подчини на желанието му. Чан Дзечи взе пистолета и малко пари, прегърна Меймей и докосна челото на сина си за последен път. След това излезе, като преди това заръча да не будят Уилям в никакъв случай.
Сега той пристъпи вдървено в луксозния апартамент на Призрака. Варваринът с пистолета не се отделяше от него и Чан Дзечи разбра, че преди всичко трябва да го успокои, за да получи възможност да извади оръжието си и да застреля трафиканта.
— Познавам ли те? — попита Призрака и го изгледа изпитателно.
— Може би — отвърна старецът; измисли нещо, което, поне според него, звучеше правдоподобно. — Свързан съм с — тонговете в Китайския квартал.
— Аха.
Призрака отпи глътка чай.
Варваринът остана наблизо и продължи да гледа стареца подозрително. Другият млад мъж, мургав и начумерен, отново седна на мястото си в другия край на апартамента.
Чан Дзечи щеше да застреля Призрака веднага щом нещо отвлече вниманието на по-близкия телохранител.
— Седни, старче — покани го трафикантът.
— Благодаря. Краката ми не са добре. Влага и горещина в костите.
— Значи знаеш къде се крият Чан? —
— Да.
— Откъде да съм сигурен, че мога да ти имам доверие?
„Моля те — обърна се мислено старецът към собствения си баща, напуснал земята преди 46 години, най-важния бог в пантеона на Чан Дзечи, по-почитан и от Буда. —
Татко, накарай този човек да свали пистолета и ми дай пет секунди. Позволи ми да спася семейството си. Дай ми шанс за един изстрел — само това те моля. На три метра съм, няма как да не улуча.“
— Откъде познаваш Чан? — попита Призрака.
— От един роднина във Фуджоу.
— Знаеш, че им желая злото. Защо ги предаваш?
— Трябват ми пари за сина ми. Болен е. Има нужда от лекар.
Призрака вдигна рамене и се обърна към варварина:
— Претърси го. Да видим какви документи носи. „Не!“ — уплаши се Чан Дзечи.
