Варваринът застана пред него, като препречи видимостта — и прицела му — към Призрака.
Чан Дзечи вдигна ръце и спря варварина:
— Моля ви. Аз съм стар човек. Заслужавам малко уважение. Не ме пипайте. Сам ще ви дам документите си. Варваринът погледна Призрака и вдигна вежди. В този момент Чан Дзечи извади пистолета от джоба си и без колебание застреля телохранителя в слепоочието. Той се свлече тежко и остана неподвижно, проснат върху една табуретка. Призрака обаче реагира мълниеносно и точно когато Чан Дзечи стреляше по него, скочи зад един масивен диван. Куршумът се заби в кожата, но не можеше да се разбере дали е улучил трафиканта. Старецът насочи оръжието към варварина в другия край на апартамента, но той вече бе извадил пистолета си и се прицелваше. Чан Дзечи чу гърмежа и почувства болка в бедрото; куршумът наруши равновесието му и той падна по гръб на пода. Варваринът се хвърли към него. Старецът можеше да стреля по него и вероятно да го улучи. Вместо това се извъртя към дивана и натисна спусъка няколко пъти.
Даде си сметка, че оръжието вече не произвежда изстрели.
Куршумите бяха свършили. Беше ли улучил?
„О, моля те, Гуани, богиньо на милосърдието… Моля те.“
На стената се очерта сянка. Призрака се появи иззад дивана, невредим, със собствения си пистолет в ръка. Задъхан, той насочи черното дуло към Чан Дзечи и направи крачка към него. Хвърли поглед на мъртвия варварин.
— Ти си бащата на Чан — каза.
— Да, а ти си дяволът, който е на път към ада.
— Само че не с твоя билет.
Другият варварин скимтеше истерично на някакъв неразбираем език до трупа на сънародника си. Изведнъж се изправи и се нахвърли върху стареца, насочи пистолет към него.
— Не, Юсуф! — спря го Призрака. — Той ще ни каже къде са останалите.
— Нее…
— Нямаме време — продължи да го убеждава Призрака. — Някой сигурно е чул изстрелите. Трябва да тръгваме. Слез по стълбището. Не взимай асансьора. Изкарай микробуса пред задния вход.
Уйгурът се бе вторачил в Чан Дзечи с широко отворени очи, ръцете му трепереха от ярост.
— Чу ли? — изрева Призрака.
— Да.
— Тръгвай тогава. Идвам след минута. Върви!
Чан Дзечи запълзя отчаяно към най-близката врата, водеща към тъмна спалня. Погледна назад. Призрака беше в кухнята и взимаше дълъг и тънък нож от една поставка. Трафикантът се насочи към стареца.
Точно пред Амелия Сакс, летяща с яркожълтия си шевролет „Камаро“ със сто километра в час, се издигаше сградата, където се намираше скривалището на Призрака. Беше огромна, с много етажи и голяма площ. Търсенето на апартамента на трафиканта щеше да е трудна работа.
Радиостанцията й изпращя остро:
— До всички патрули в района на Батъри Парк Сити, имаме сигнал за изстрели. Внимание… Адресът е Патрик Хенри 805. Всички в района да се насочат към местопроизшествието.
Същата сграда, пред която се намираше тя. Тази на Призрака. Дали беше съвпадение? Сакс се съмняваше. Какво бе станало? Дали Чан не бяха в сградата? Дали ги беше примамил? Цялото семейство, децата… Тя заби крак в педала на газта и освободи копчето на микрофона, закачен на яката й.
— Кола пет-осем-осем-пет до централата. Наближавам мястото на инцидента. Нещо по-подробно?
— Нищо, пет-осем-осем-пет.
— Номер на апартамента?
— Не.
— Край.
Три други коли докладваха, че са на път към мястото, но след десет секунди шевролетът на Сакс вече бе спрял на улицата, така че да остане място за линейките и другите автомобили, които щяха да се стекат около сградата.
Докато влизаше, тя забеляза големи саксии с пресен тор от угнили иглички пред сградата — част от него се беше разпиляла по тротоара. Вътре подовете бяха постлани с лъскав розов мрамор.
Портиер нямаше, но във фоайето стояха неколцина души и гледаха смутено асансьора.
Сакс се обърна към един мъж на средна възраст с работно облекло:
— Вие ли подадохте сигнала за изстрелите?
— Чух нещо, но не мога да кажа откъде.
— Някой да знае?
— Мисля, че откъм запад — отвърна една възрастна жена. — Високо горе, но не мога да определя с точност.
Още две патрулни коли спряха пред сградата и полицаите се втурнаха вътре. Селито, Ли и Алън Коу ги следваха. Появи се една линейка, след нея — два микробуса на Отряда за бързо реагиране с десетина полицаи.
— Приехме сигнала — каза Селито. — Това е неговата сграда, нали? На Призрака.
— Да — потвърди Сакс.
— Господи! — промърмори детективът. — Тук сигурно има триста апартамента.
— Двеста седемдесет и четири — уточни възрастната жена.
Селито и Сакс обсъдиха набързо възможностите. Апартаментът на Призрака сигурно бе нает на чуждо име. Единственият начин да го намерят беше рискована проверка на всяко жилище. Късо подстриганият Бо Хауман нахълта с неколцина полицаи от Специалния отряд.
— Всички изходи са блокирани — обяви той. Сакс кимна и се обърна към възрастната жена:
— На кой етаж?
— Бях на деветнайсетия. Западното крило. Чуха се страшно близо! Много се уплаших…
Млад мъж с елегантен костюм се беше присъединил към тях.
— Не, не, не — възрази той. — Убеден съм, че беше от петнайсетия. Юг, не запад.
— Сигурен ли сте? — попита Хауман.
— Напълно.
— Не съм съгласна — възрази предпазливо жената. — Бяха на по-горен етаж и със сигурност в западното крило.
— Страхотно — измърмори Хауман. — Е, да действаме. Може да има ранени. Ще претърсим навсякъде.
Радиостанцията на Сакс отново изпращя.
— Централа до пет-осем-осем-пет.
— Слушам, Централа.
— Свързвам ви.
— Прието.
— Сакс, там ли си? — прозвуча гласът на Линкълн Райм.
— Да, казвай. Тук сме с Лон, Бо и спецотряда.
— Слушай, говорих с диспечерите и анализирах обажданията от сградата. Излиза, че изстрелите са дошли или от осемнайсетия, или от деветнайсетия етаж, някъде по средата на западното крило.
Високоговорителчето беше на радиостанцията, не на слушалка, така че всички наоколо го чуха.
— Разбрано? — обърна се Хауман към подчинените си. Те кимнаха.
— Ще претърсим, Райм — каза Сакс. — Ще ти се обадя. Хауман раздели хората си — по един екип за осемнайсетия и деветнайсетия етаж и един за стълбището.
Агент Коу, застанал наблизо, проверяваше пистолета си — големия „Глок“, с който бе произвел прибързания изстрел. Беше се включил към единия от отрядите.
