заминава. И ние не можем да сторим нищо. Нищичко.
Във федералния затвор в Долен Манхатън Призрака седеше срещу адвоката си в отделно помещение, което юристът бе проверил с електронен детектор, за да се увери, че не ги подслушват.
Говореха на минанхуа, тихо и бързо.
Когато адвокатът обясни процедурата по предаването му в ръцете на Бюрото за обществена безопасност във Фуджоу, Призрака кимна и се наведе по близо към него:
— Искам да ми осигуриш някои сведения. Адвокатът извади бележник. Призрака се намръщи. Адвокатът го прибра.
— Има една жена, която работи в полицията. Трябва ми адресът й. Домашният. Казва се Амелия Сакс, живее в Бруклин. И на Линкълн Райм. Като „рима“, предполагам. Той живее в Манхатън.
Адвокатът кимна.
— Има и две семейства. — Прецени, че не е разумно да дава подробно описание, дори да нямаше подслушвателни устройства, затова каза само: — Ву и Чан. Може да са някъде под охрана, но след заминаването ми може да ги пуснат.
— Къде зами…?
— Не ти влиза в работата.
Слабият мъж замълча. Сетне му хрумна нещо:
— Кога ти трябват сведенията?
Призрака не знаеше със сигурност какво го чака в Китай. Предполагаше, че до три месеца ще се е върнал в някой от луксозните си апартаменти, но можеше и по-рано.
— Колкото е възможно по-скоро. Ще ги наблюдаваш и ако си сменят адресите, ще съобщиш на хората ми във Фуджоу.
— Да. Разбира се.
Призрака почувства, че е уморен. Той живееше заради борбата, разбира се, живееше заради играта на живот и смърт. Живееше, за да побеждава. Но каква умора изпитва човек, след като пробие казаните и потопи лодките, когато не може да приеме поражението… Сега имаше нужда от почивка. Неговата ки се нуждаеше от възстановяване.
Той освободи адвоката си и се изтегна на койката в съвършено чистата квадратна килия, напомняща му за китайска погребална зала, защото стените бяха в бяло и синьо. Затвори очи и си представи Индао.
В някоя стая, в някой склад, в някой гараж, подреден от майстора на фън шуй по обратния на обичайния начин на обзавеждане: помещението щеше да привлича гнева, злото и болката.
Ин и ян, двете противоположности в хармония.
Стройната жена, прикована към твърдия под.
Бялата й кожа в мрака.
Твърдо и меко…
Удоволствие и страдание…
Мисълта за нея щеше да му помага в идващите трудни седмици. Той затвори очи.
— С теб имахме известни противоречия, Алън — каза Райм.
— Да — отвърна предпазливо агент Коу.
Седеше в спалнята на Райм, на един от неудобните сгъваеми столове, с които криминологът бе обзавел стаята си с надеждата така посетителите му да не се застояват. Коу се отнасяше с подозрение към тази покана, но Райм не искаше да рискува някой да ги подслуша. Това бе строго поверителен разговор.
— Чу ли за освобождаването на Призрака?
— Разбира се, че съм чул — изръмжа гневно гостът.
— Кажи ми… каква е причината за този твой интерес към случая? Без увъртания.
Коу се поколеба, сетне отговори:
— Заради информаторката, която той уби. Това е причината.
— Казах — без увъртания. Това не е всичко, нали? Коу най-после изплю камъчето:
— Да, не е всичко.
— И?
— Тази информаторка, Джулия… Бях влюбен в нея. Райм внимателно огледа лицето на агента. Макар да вярваше в недвусмисленото значение на веществените свидетелства, той не беше напълно безразличен и към езика на лицето и очите. Сега видя болка, видя мъка. След неловко мълчание агентът продължи:
— Тя умря заради мен. Трябваше да внимаваме повече. Излизахме от време на време заедно. Ходехме в Сямен, един туристически град близо до Фуджоу. Той се посещава от много западни туристи и мислехме, че няма да ни забележат. Явно обаче са ни видели. — Очите му се наляха със сълзи. — Никога не съм я карал да поема рискове. Само да хвърля от време на време поглед върху плановете на фирмата. Никога не е носила подслушвателно устройство, не е прониквала незаконно никъде. Трябваше да го предвидя. Призрака наказва със смърт дори за най-малката измяна.
„Аз идва в град с автобус, иска каже. Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи. Не оставя крадец на мира.“
— Призрака я хванал — добави Коу. — Двете й момиченца останаха сирачета.
— Затова ли си отишъл в Китай, когато си бил в отпуска?
Агентът кимна:
— Търсих Джулия. После обаче се отказах и опитах да уредя децата в католическо сиропиталище. Те са момичета — знаеш ли колко е тежко на момичетата сирачета там?
Райм не отговори веднага, замисли се, че нещастието в собствения му живот е подобно. Беше загубил жена, в която бе влюбен. Тя също беше полицай, криминолог. И бе загинала, защото той я беше изпратил на местопрестъпление със заложена бомба. Бе загинала на място при експлозията.
— Успя ли? — попита Райм. — Да уредиш момичетата?
— Не. Държавните служби ги взеха и повече не ги видях. — Коу вдигна поглед и избърса очи. — Точно затова преследвам така незаконните. Докато хората плащат по петдесет хиляди долара за нелегално превозване до Америка, ще има и трафиканти като Призрака, убиващи всеки, който им се изпречи.
Като Сони Ли, замисли се Райм. Той приближи количката си до Коу.
— Наистина ли искаш да го спреш? — прошепна.
— Призрака ли? С цялата си душа.
Това бе лесният въпрос. Сега Райм зададе трудния:
— Какво си готов да рискуваш, за да го постигнеш? Агентът обаче отговори без колебание:
— Всичко.
47.
— Може да има проблем — каза мъжкият глас по телефона.
Седнал на средната седалка на микробуса, пътуващ към летище „Кенеди“, Харълд Пийбоди, потен и изнервен, кимна, макар събеседникът му да не можеше да го види.
Точно сега не му трябваха никакви проблеми.
— Проблем ли? Мамка му. Казвай.
Пътуващият до агента от ИНС, мълчалив мъж с тъмносин костюм, се размърда нервно при тези думи. Уебли от Държавния бе вгорчил живота на Пийбоди след пристигането си от Вашингтон в деня на потъването на „Фуджоуския дракон“. Той погледна агента, но изражението му остана каменно, умение, което много добре владееше.
— Алън Коу е изчезнал — каза мъжът по телефона, заместник-началникът на манхатънското управление
