на ФБР. — След това ни докладваха, че говорил с Райм. После пак изчезнал.
— Добре.
Пийбоди опита да се досети какво означава това.
Зад него и Уебли пътуваха двама въоръжени агенти от ИНС, седнали от двете страни на Призрака. Белезниците на трафиканта подрънкваха, докато отпиваше от кафето си. Той поне не се впечатли при споменаването на проблеми.
— Продължавай — каза Пийбоди по телефона.
— Държахме Коу под наблюдение, както ти заръча. Защото не бяхме сигурни дали няма да опита да навреди на нашия човек,
„Да навреди на нашия човек…“ Ама че израз, помисли си Пийбоди.
— И?
— Ами, не можем да го открием. Нито пък Райм.
— Той е в инвалидна количка. Толкова ли е трудно да се проследи?
Храбрият Пийбоди бе съсипан. Дъждът беше спрял и макар да оставаше облачно, температурата се колебаеше около трийсетте. А държавният микробус имаше държавен климатик.
— Нямахме заповед за следене — напомни спокойно заместник главният агент. — Трябваше да действаме… неофициално.
Самоувереността, даде си сметка Пийбоди, даваше на агента от ФБР власт да вземе нещата в свои ръце; това му напомняше, че е време да установи известен контрол над него.
Бюрокрацията е такава гадост!
— Каква е оценката ти за ситуацията? — попита той. Помисли си: „Да използваме твоите изразни средства, задник такъв.“
— Знаеш, че най-важният приоритет на Коу е да отмъсти на Призрака.
— Да. И?
— Райм е най-добрият детектив в страната. Надушваме мисълта, че двамата с Коу планират да задържат Призрака.
„Как може да се надуши мисъл?“ — зачуди се Пийбоди.
— Какво искаш да кажеш?
— След като се е заел с уликите, има опасност Райм да осуети осъждането на Коу. Да подправи доказателствата по някакъв начин.
— Какво? — изсумтя презрително Пийбоди. — Това е смешно. Райм не би направил такова нещо.
Тези думи накараха Уебли да изрази някаква емоция. Той се намръщи и поклати глава.
— Защо не? — продължи заместник главният агент. — След злополуката той не е най-предвидимият човек на света. Винаги е имал склонност към самоубийство. И както изглежда, се е сближил доста с онова китайско ченге. Може би убийството на Ли е преляло чашата.
Това звучеше налудничаво, но кой знае? Пийбоди ловеше хора, опитващи да се промъкнат нелегално в страната, и ги връщаше в родината им. Нямаше представа как размишляват престъпниците. Нямаше никакъв опит в психологията, ако не броим таксите за психоаналитика на жена му.
Колкото до Коу, е, той определено бе достатъчно неразумен, за да опита да гръмне Призрака. Вече беше пробвал веднъж — пред апартамента на Ву на Канал Стрийт.
— Какво казва Делрей? — попита Пийбоди.
— В момента изпълнява задача. Не отговаря.
— Той не ти ли е подчинен?
— Делрей се подчинява преди всичко на Делрей.
— Какво предлагаш да правим? — попита Пийбоди, докато бършеше лице с измачкания ръкав на сакото си.
— Мислиш ли, че Коу може да ви следи?
Пийбоди погледна през прозореца — колите по магистрала „Ван Уик“ бяха неизброими.
— Откъде да знам, по дяволите! — отвърна сприхаво, отказвайки се напълно от официалния език на висшата държавна администрация.
— Значи, ако опита нещо, ще е на летището. Кажи на хората си да внимават. Аз ще предупредя охраната.
— Просто не ми се вярва да го направи.
— Да, ама също не ти се вярваше, че Райм ще хване този нещастник, нали?
Връзката прекъсна.
Пийбоди се извърна и погледна изпитателно Призрака.
— Какво има? — попита китаецът.
— Нищо. — Пийбоди се обърна към един от агентите: — Имаме ли бронирани жилетки отзад?
— Не. Е, аз нося.
— И аз — каза другият агент.
По гласовете им личеше, че няма да се дадат лесно.
А и Пийбоди нямаше да ги спира. Ако Коу опита да убие Призрака и успее, е, така било писано. Двамата с Райм щяха да си понесат последствията.
Той се наведе напред и се тросна на шофьора:
— Какво става с този проклет климатик бе?
Белезниците на ръцете му изглеждаха меки като коприна.
Щяха да му ги свалят още щом стъпи на борда на самолета, който трябваше да го върне у дома.
Докато вървеше по коридора на международния летищен терминал, той размишляваше колко са се променили полетите за Далечния изток. Преди пътуваше с Китайските авиолинии. Сега нещата бяха различни. Щеше да лети с „Нортуест Еърлайнс“ до Лос Анджелис, после с „Чайна Еър“ до Сингапур с връзка за Фуджоу, през цялото време в бизнескласа. Компанията беше странна: Призрака, двама въоръжени полицаи и двама началници — Пийбоди от ИНС и един от Държавния департамент на САЩ. Сега към тях се бяха присъединили и двама въоръжени служители от охраната на летището, едри мъжаги, нервни като котки, които постоянно оглеждаха тълпата с ръце върху пистолетите.
Призрака нямаше представа на какво се дължи това безпокойство и засилената охрана, но предполагаше, че животът му е застрашен. Е, в това нямаше нищо ново. Той живееше със смъртта от нощта на убийството на родителите си. Стъпки зад тях.
— Господин Кван… господин Кван!
Те спряха. Към тях вървеше слаб китаец с костюм. Мъжете от охраната извадиха пистолетите си и човекът спря, ококори се от страх.
— Това е адвокатът ми — каза Призрака.
— Сигурен ли сте? — усъмни се Пийбоди.
— Как така дали съм сигурен?
Пийбоди кимна на адвоката да се приближи, претърси го въпреки протестите на Призрака и го остави да се отдръпне встрани с клиента си. Трафикантът приближи ухо към устата на юриста.
— Казвай.
— Чан и Ву са освободени, очакват разглеждане на молбите си. Изглежда, че ще получат убежище. Ву са във Флъшинг, Кукнс. Чан са се върнали в Оулс Хед, в същия апартамент.
— А Индао? — прошепна Призрака. Адвокатът се стъписа при тази цинична дума. Трафикантът се поправи:
— Искам да кажа — Сакс.
— О, имам и нейния адрес. И на Линкълн Райм. Искаш ли да ти ги запиша?
— Не, просто ми ги кажи бавно. Ще ги запомня. Само след три повторения Призрака ги запомни.
— Парите ти са преведени по сметката — каза на адвоката.
Нямаше нужда да споменава колко пари и на коя сметка. Адвокатът кимна, хвърли плах поглед на въоръжената охрана и се отдалечи.
