— А аз чакам ли, чакам някой да ме уведоми какво е станало. Някой да се сети… Не, не искам, Том. Ядосан съм.
— Тук сме малко заети, Райм.
— Просто се чудех какво става. Не съм паникьор, нали знаеш?
Явно беше разбрал, че всичко е минало добре — иначе нямаше да се държи толкова саркастично.
— Стига си сумтял…
— „Сумтял“. Ама че език, Сакс!
— … защото го пипнахме. Опитвам се да го накарам да каже къде е тялото на Джон Сун, но…
— Е, за това лесно ще се сетим, Сакс, не мислиш ли? Очевидно е.
За някои може би, помисли си тя, радостна да чуе обичайния му недоволен глас вместо безизразния тон отпреди малко.
— В багажника на откраднатата хонда е — добави криминологът.
— А тя е още на източния край на Лонг Айлънд, така ли?
— Разбира се. Къде другаде? Призрака я е откраднал, убил е Сун и я е закарал на изток — където не бихме се сетили да търсим. Мислехме, че е тръгнал на запад, към града.
Селито прибра телефона си и посочи напред по улицата.
Нетърпелива да види емигрантите, особено Пои, Сакс каза:
— Трябва да се срещна с едни хора, Райм.
— Да се срещнеш с хора ли? Ама там наистина стана като на пикник. С кого?
Тя се замисли за миг, после отговори:
— С едни приятели.
45.
Емигрантите стояха пред една олющена сграда близо до Оулс Хед Парк. Наоколо се носеше тежка миризма на помия — от пречиствателната станция, която бе издала скривалището им на полицията.
Никой от семейството не беше с белезници и Сакс остана доволна от това. Зарадва се също така да види как двама полицаи разговарят добронамерено с по-малкото момче на Чан.
Бащата, Сам Чан, стоеше със скръстени ръце, унил и смирен, с наведена глава. Един цивилен азиатец, вероятно агент от ИНС, разговаряше с него и си водеше записки.
До тях се бе изправила мрачна, набита жена около четирийсетте, с бебе в ръце. При вида на Скъпоценно дете сърцето на Сакс заби по-силно. Момиченцето беше прелестно — с кръгло личице, с мека като коприна косица. Беше с червени панталонки и горнище от анцуг, което му бе голямо.
Един детектив позна Селито и се приближи до него и Сакс.
— Всички са добре — съобщи той. — Ще ги закараме в ареста на ИНС в Куинс. Изглежда, че с дисидентското си минало — участвал е в събитията на „Тянанмън“ — Чан има добри шансове да получи убежище.
— Хванахте Призрака? — попита Сам Чан на развален английски.
Сигурно беше чул новината, но искаше да е сигурен, че виновният за смъртта на баща му ще отиде зад решетките.
— Да — отвърна тя, загледана не към човека, на когото говореше, а към Пои. — В ареста е.
— Вие била важна със залавянето му? — попита Чан. Сакс се усмихна:
— Да, участвах в залавянето му.
— Благодаря.
Емигрантът явно искаше да добави още нещо, но английският му бе твърде лош. След кратък размисъл каза:
— Мога помоля вас? Мъж, старец, който убит в апартамент на Призрак? Къде тяло?
— В градската морга. В Манхатън.
— Той мой баща, трябва добро погребение. Много важно.
— Ще се погрижа да не го пипат — обеща Сакс. — След като свършите с ИНС, ще уредим някоя погребална агенция да го вземе.
— Благодаря.
Появи се малък син „Додж“. Отвътре слезе чернокожа жена с кафяв костюм и куфарче. Приближи се към агента от ИНС:
— Аз съм Чифън Уилсън. От Социалната служба. Тя показа служебната си карта.
— Дошли сте за бебето, нали?
— Да.
Чан и жена му се спогледаха стреснати.
— Ще го вземете ли? — попита Сакс.
— Налага се.
— Не може ли да остане при тях? Уилсън поклати съчувствено глава:
— Страхувам се, че не. Нямат право да я задържат. Тя е сираче от чужда страна. Трябва да се върне в Китай.
Сакс кимна бавно, сетне даде знак на социалната служителка да се отдалечи настрани с нея.
— Бебето е момиченце — прошепна. — Нали знаете какво става с момиченцата сирачета в Китай?
— Ще бъде осиновена.
— Може би — съгласи се със съмнение Сакс.
— Не ме интересува. Моята работа е да следвам закона. Вижте, това е обичайна практика; не сме чули за никакви проблеми с децата, които се връщат в страната приемник.
„Страна приемник…“ Изразът звучеше обезпокоително, както и „незаконните“ в устата на Коу.
— Чувате ли изобщо нещо за тях, след като ги върнете? — попита Сакс.
— Не.
Уилсън кимна към агента от ИНС, който говореше нещо на китайски с емигрантите. Меймей посърна, но кимна и подаде бебето на социалната служителка.
— Тя ще… — започна китайката, но се запъна; смръщи лице в опит да се сети за английските думи.
— Да? — окуражи я социалната служителка.
— Тя ще има добра грижа?
— Да, ще се погрижим за нея.
— Тя много добро бебе. Изгуби майка. Направете да има добра грижа.
— Ще сторя всичко, което мога.
Меймей погледна пак момиченцето, сетне насочи вниманието си към по-малкия си син.
Уилсън се наведе и се усмихна на детето. То я изгледа подозрително. Чернокожата жена вдигна Пои, а тя извърна личице към Сакс и протегна плахо ръчичка към червената й коса. Дръпна силно един кичур и Сакс се засмя. Социалната работничка тръгна към колата си.
— Тин! — извика китайката.
Сакс вече знаеше, че това означава „чакай“, „спри“. Обърна се: Чан Меймей се приближи. — Да?
— Ето. Това.
Меймей й подаде една грубо съшита парцалена играчка. Коте, както изглеждаше.
— Тя харесва това. Прави я щастлива.
— Благодаря.
Детето погледна куклата. Меймей съзерцаваше детето.
Социалната служителка сложи момиченцето на предната седалка, закопча колана му и отпътува.
Сакс прекара половин час в разговори с емигрантите, разпита ги, искаше да събере още показания срещу Призрака. Накрая умората я надви и тя реши, че е време да се връща вкъщи. Седна зад волана на комбито, докато семейство Чан се качваха в микробуса на ИНС. Срещна за миг погледа на Меймей, след това вратата се затвори и изчезналите, добитъкът, незаконните… семейството потеглиха към Манхатън.
