— Ще влезем през задния вход… ако е отключено. Ако минем отпред, може да ни видят и да избягат.
Махна му да я последва зад съседната постройка, след това двамата пресякоха двора към дома на Чан. Движеха се бавно, за да не се блъснат в нещо в тъмното и така да издадат присъствието си.
При задния вход на апартамента спряха и Индао погледна през прозореца — в малката кухня. Вътре нямаше никой.
— Винаги поглеждай първо през прозореца — прошепна тя. — Това е новото ми тактическо правило.
Усмихна се тъжно при тия думи, но не обясни защо.
— Хайде — подкани го. — Движи се бавно. Да не ги изплашим. Кажи им веднага, че сме дошли да им помогнем. Да ги защитим от Призрака. И че имат голям шанс да получат политическо убежище.
Призрака опита да си представи реакцията на Сам Чан и жена му, когато видят кой е преводачът на полицията.
Индао пробва вратата. Беше отключена. Тя я отвори бързо — за да не скърца, предположи Призрака.
Как да постъпи?, почуди се той. Вероятно трябваше да зашемети Индао веднага. Твърде рисковано беше само да я заплаши. Реши, че е най-добре да я простреля в крака — в задната част на коленната става щеше да е много подходящо, като се има предвид артритът й. Той и турците щяха да убият емигрантите. След това — към микробуса. Щяха да отидат в някоя тайна квартира или изоставен склад, което да му осигури няколко часа на спокойствие с Индао. Прекосиха безшумно тясната, потискаща кухничка.
На печката се грееше чайник. Върху дъската за рязане бе оставена половин глава лук, наблизо лежеше китка магданоз. Какво ли приготвяше за вечеря госпожа Чан?, запита се той.
Индао спря пред вратата на коридора, водещ към хола, даде му знак да спре.
Турците бяха вече навън, в уличката зад къщата. Индао стоеше с гръб към него и той даде знак на помощниците си да заобиколят отпред. Юсуф кимна и двамата мъже се отдръпнаха безшумно.
Призрака реши да даде на Индао минута-две с Чан, за да могат съучастниците му да заемат позиция отпред. След това той щеше да нахълта, да я простреля и така да даде сигнал на турците да започнат избиването на емигрантите.
Плъзна ръка под шлифера и измъкна пистолета изпод колана си.
44.
Някакъв шум.
Стъпки ли?, запита се Сам Чан, седнал на дивана до малкия си син.
Отзад? Или отпред?
Семейството седеше в сумрачния хол, събрано около телевизора. Звукът беше увеличен, но въпреки това Чан чу ясно шума отвън.
Леко потропване. Да, стъпки.
Какво бе това?
Феникс, надигащ се от пепелта, дракон, разярен, че тази тежка къща е построена върху дома му?
Духът на баща му, върнал се да ги успокои?
Може би да ги предупреди…
Или Гуй, самият Призрак, който ги е открил.
„Само си въобразявам“ — помисли си Чан.
Погледна Уилям в другия край на стаята — младежът четеше някакво миналогодишно списание за автомобили, забравено в апартамента. Сега бе застанал нащрек, бавно въртеше глава като чапла, опитваща да установи източника на заплахата.
— Какво има, съпруже? — попита Меймей, която бе забелязала лицата им; притисна Пои към себе си. Още едно изщракване.
Това бяха стъпки. Не се разбираше откъде идват. Сам Чан скочи на крака. Уилям се изправи. Роналд също понечи да стане, но баща му му направи знак да се оттегли в спалнята. Кимна строго на жена си. Тя го погледна в очите, сетне се скри в стаята с бебето и безшумно затвори вратата.
— Прави каквото ти казах, синко.
Уилям зае позиция до вратата за задната част на апартамента, стисна желязната тръба, която Чан бе намерил в задния двор. Баща и син бяха измислили какво да правят, ако Призрака ги нападне. Чан щеше да застреля първия, който влезе, самия Призрак или неговия баншоу. При изстрела останалите вероятно щяха да се подвоумят и с това да дадат време на Уилям да грабне пистолета на ранения; така и той щеше да се сдобие с оръжие.
Чан загаси две от лампите в хола, за да не представляват добра мишена, но в същото време да виждат нападателите.
Приклекна зад един стол. Преодоля изтощението от преживяното на кораба, преодоля мъката по баща си, преодоля всички терзания на душата си от последните два дни и насочи оръжието със сигурната си ръка на калиграф.
Амелия Сакс пристъпи бавно в тъмния коридор.
— Чакай малко тук, Джон — прошепна.
— Да — отвърна тихо той.
Тя направи още една крачка напред. Поколеба се само за миг и извика:
— Сега.
— Какво? — объркано прошепна Призрака.
Вместо да му отговори обаче, тя се извъртя и вдигна пистолета си толкова бързо, че дулото премина пред очите му като светкавица. Черният отвор на цевта спря, насочен към гърдите му, още преди той да измъкне оръжието си.
Сигналът на Сакс не беше предназначен за Призрака, а за шестимата мъже и жени в пълно бойно снаряжение — полицаи от Отряда за бързо реагиране, — които нахлуха в кухничката. Втурнаха се към тях през задния вход и от хола, с пистолети, насочени към лицето на Призрака, крещейки оглушително:
— Долу, полиция, хвърли оръжието, на пода, долу!
Изтръгнаха пистолета от ръката му, повалиха го на земята, сложиха му белезници и го претърсиха. Той почувства подръпване за глезена и носещият късмет „Модел 51“ му бе отнет; след това изпразниха джобовете му.
— Заподозреният е обезвреден — извика един полицай. — Мястото е обезопасено.
— Навън хванахме двама — на земята и заключени. Това означаваше: повалени по корем и с белезници на китките. Ставаше дума за двамата мъже от микробуса, които ги бяха проследили.
Сакс се наведе и изсъска в ухото на Призрака:
— Някакви други изненади?
— Други…
— Хванахме двамата мъже, които ни следяха. Има ли още някой?
Призрака не отговори и Сакс каза в радиостанцията:
— Забелязах само микробуса. Предполагам, че това са всички.
Лон Селито и Еди Дън слязоха от горния етаж, където бяха чакали тактическия отряд да си свърши работата. Погледите им спряха върху Призрака, проснат на земята, от изненада изгубил дъх. Амелия Сакс се замисли, че изглежда безобиден — привлекателен, дребен азиатец с леко прошарена коса.
Радиостанцията на Селито изгърмя:
— Снайпер едно и две до Базата. Да се изтегляме ли? Той включи устройството на предаване:
— Базата до Снайпери. Изтегляйте се. — След това се обърна към Призрака и добави: — Държаха те на прицел от момента, в който слезе от колата. Ако беше насочил оръжието към нея, щеше вече да си мъртъв. Имаш късмет.
