— Ами… В общи линии, няма от какво да се тревожи.
„Да се тревожи?“ помисли си Лиз. За нея ли говореше? Лицето й пламна и дори консервативният Оуен се размърда неловко при това покровителствено държане от страна на шерифа.
— Казаха, че писмото няма никакъв смисъл. Хрубек е шизофреник, те не са особено добри в общуването. Прекалено са нервни, за да разговарят нормално. Затова пишат дълги писма, които в повечето случаи са безсмислени, и когато отправят някакви заплахи, са твърде страхливи, за да ги изпълнят.
— Ами печатът? — попита настойчиво Лиз. — Глочестър.
— О, това ли? Питах и за него. Възможно е той да го е изпратил. През първата седмица на септември е бил в една тамошна болница за изследвания. Режимът там е доста лек. Може да се е измъкнал и да е изпратил писмото. Както ви казах и преди обаче, тръгнал е на изток, отдалечава се оттук.
Шерифът и Лиз погледнаха Оуен, който, тъй като беше най-едрият и най-важният в стаята, сякаш водеше разговора.
— Ами ако не е тръгнал натам? — попита той.
— По дяволите, Оуен, той се придвижва пеша. Лекарят твърди, че няма начин да шофира. Пък и кой ще качи на стоп такава побъркана горила?
— Просто питам какво ще стане, ако не е тръгнал на изток? Ами ако си промени решението и дойде тук?
— Тук ли?
— Искам охрана.
— Съжалявам, Оуен. Няма начин. При тази…
— Стан, нещата са сериозни.
— … буря, която се задава. Прогнозите обещават истински ураган. А и Фред Бъртхолдър е на легло с грип. Болен като куче. Цялото му семейство се е натръшкало.
— Остави само един човек, докато го хванат.
— Виж, дори щатската полиция изпитва недостиг на хора. Вниманието им е насочено главно към пътищата заради…
— Шибаната буря — завърши гневно Оуен.
Той рядко ругаеше пред непознати, смяташе го за израз на слабост. Лиз остана изненадана от това избухване — не от ругатнята, а от гнева му.
— Трябва да степенуваме нещата. Хайде, не се сърди, Оуен. Ще поддържам връзка с Хавършам. Ако има нещо, веднага ще дойдем.
Оуен отиде при прозореца и погледна към езерото. Запази мълчание, или за да не издава гнева си, или защото мислеше напрегнато.
— Защо не отидете на хотел тази нощ? — предложи шерифът с бодър глас, който подразни Лиз. — Ще си прекарате добре, а и няма да се тревожите за нищо.
— Да си прекараме добре — измърмори тя. — Как не.
— Казвам ви, хора, няма за какво да се тревожите. — Шерифът погледна небето, може би с надеждата внезапен гръм да оправдае заетостта на подчинените му за тази нощ. — Ще следя случая най-внимателно, имайте ми вяра.
Той се усмихна кисело и излезе. Само Лиз му пожела лека вечер.
Оуен крачеше пред прозореца загледан в езерото.
— Мисля, че трябва да го направим — рече делово. — Да отидем на хотел. Ще наемем две стаи в „Марсден ин“. Малка тиха стая със закуска, мизерна (по думите на Оуен), с изсъхнали цветя, евтини мебели, селска украса и ужасяващо реалистични картини на живи коне, мъртви птици и деца от деветнайсети век с премрежени погледи.
— Не е най-доброто скривалище от маниакален убиец, какво ще кажеш?
— Той надали ще намери Риджтън, камо ли хотела, в който ще отседнем… Ако изобщо се е запътил насам. Освен това „Марсден ин“ е само на три километра оттук. Тази нощ нямам желание да се отдалечавам твърде много от къщата.
— Трябва да завършим стената и да облепим цялата оранжерия.
Оуен замълча за момент, сетне разсеяно попита:
— Къде мислиш, че е сега?
— Няма да тръгна, докато не свършим работата. Чувалите, тик…
Очите на Оуен проблеснаха:
— Защо спориш?
Лиз примигна. Беше се научила да понася избухванията му. Знаеше, че гневът му обикновено е насочен към друго нещо. Сега съпругът й бе ядосан, но не на нея, а на шерифа. Тя често му отвръщаше със същия гневен тон, сега обаче не повиши глас.
— Не споря. Съгласна съм за хотела. Няма да тръгна обаче, докато не натрупаме поне още трийсет сантиметра чували.
Той отново се загледа към езерото; Лиз сведе очи към писмото, изглади го, сетне го сгъна. Хартията изшумоля, звук, който по неизвестна причина й напомни за суха кожа. Тя потрепери и хвърли листа върху купчината документи.
Облече якето си. Дали Оуен имаше намерение да спори, или щеше да склони? Не би могла да предвиди реакцията му и стомахът й се сви.
— Няма да отнеме много време — каза тя предпазливо. Съпругът й мълчеше. — Мислиш ли, че ще успеем да натрупаме достатъчно чували за толкова време?
Оуен най-сетне се обърна и попита какво е казала.
— Ще успеем ли да натрупаме достатъчно чували за един час?
— За час ли? Сигурен съм, че ще успеем. — Безгрижният му тон я изненада. — Пък и не вярвам положението да е толкова сериозно. Нали ги знаеш метеоролозите, все вдигат фалшиви тревоги.
Шофьорът превключи на най-ниската от тринайсетте си скорости и вкара огромния тир в паркинга. Вдигна ръчната спирачка и изключи дизеловия двигател, сетне погледна картата, отдели повече време, отколкото мислеше, че е необходимо за един интелигентен човек като него, за да изчисли, че ще стигне до Бангор преди четири следващия следобед.
Шофьорът беше млад, носеше шапка на „Долфинс“ с козирката назад и маратонки „Найк Пъмпс“. На касетофона въртеше някакъв гръндж запис, а имаше още половин дузина касети с рап и хип-хоп (тайна, която никой негов кръвен роднина не биваше да научава). Слезе, като преди това отдели няколко секунди, за да огледа пъпките по бузата си. Беше изминал половината разстояние до закусвалнята, когато някой извика:
— Хей, шофьоре!
Изведнъж до него изникна огромен мъжага с крака като дънери. Шофьорът спря изненадан, втренчи се в блестящото кръгло лице, в мократа от слюнка брадичка, в очите, възбудени като на дете на бейзболен мач.
— Здрасти — измънка шофьорът.
Мъжагата изведнъж се притесни, сякаш не се сещаше какво да каже.
— Страхотна машина — изтърси, без да поглежда към камиона.
— Ъ… благодаря. Ще ме извиниш ли, скапан съм, трябва да взема някаква кльопачка.
— Кльоп, кльоп. Разбира се. Виж, щастливото число, шест. Едно, две, три, четири, пет… — Мъжагата размаха ръка към колите на паркинга. — Шест.
Намести шапката върху подобната си на топка глава. Беше бръснат и шофьорът се почуди дали не е неонацист.
— Да, щастливо число — съгласи се шофьорът и се изсмя престорено.
