трагедията, до която можеше да се стигне. — Ако това стане проблем…
— Какво?
— Свържи се с Лоу по телефона. Искам да побъбря още малко с него. О, и къде е този Колер?
— Колер ли? Тази нощ трябва да е в дома за адаптация. Всяка неделя спи там.
— Мислиш ли, че тази вечер е дежурен?
— Не. Днес беше тук в четири и половина сутринта и след сутрешната визитация замина направо за дома за адаптация. Още тогава изглеждаше скапан. Сигурен съм, че вече спи.
— Това е добре.
— Да му се обадя ли?
— Да му се обадиш? — Адлър изгледа свирепо асистента си. — Докторе, наистина, това е последният, ама последният човек, който бих искал да знае за случая. Нито думичка пред него._ Нито… думич… ка._
— Просто си помислих…
— Не, нищо не си помислил. Ти изобщо не мислиш. Бога ми, все едно да се обадиш на шибаното агне и да му кажеш: „Изненада. Утре те колим.“
7.
Парата, издигаща се от пластмасовата чашка с кафе, оставяше мъглива елипса от кондензирана влага по вътрешната страна на предното стъкло.
Доктор Ричард Колер, свит на предната седалка на петнайсетгодишното си беемве, се протегна болезнено и вдигна чашката. Отпи глътка горчива течност и остави пластмасовата чаша върху контролното табло малко по-вдясно от мястото, където се беше намирала преди. Разсеяно загледа новия овал, припокриващ се леко с предния, който вече избледняваше.
Беше спрял на служебния паркинг на Марсденската психиатрична болница. Масивната кола, полускрита под един паянтов навес, бе насочена към една ниска едноетажна постройка близо до главната сграда на болницата.
Дежурната сестра от Отделение Е, приятелка и бивше негово гадже, му се обади в дома за адаптация преди двайсет минути. Разказа му за бягството на Майкъл и го предупреди, че Адлър има намерение да го държи в неведение. Колер изми лицето си с ледена вода, напълни един термос с кафе, сетне изтича при колата си и веднага дойде тук. Влезе в паркинга и избра това място, за да следи болницата.
Сега вдигна поглед към готическата фасада и видя, че няколко прозореца светят. Предположи, че единият от тях е на кабинета на Адлър.
Санитарите наричаха двамата лекари Песа и Котарака и това доста точно описваше отношенията им. Въпреки това Колер все още изпитваше някакво уважение към директора. През петте си години в Марсден Адлър не спираше да води една обречена на провал политическа и финансова битка. Повечето психиатрични болници в щата бяха затворени, заменени с малки, местни лечебни центрове. Все още обаче оставаше нуждата от място за криминално проявените душевноболни, както и за бедни и бездомни пациенти.
Марсден беше такова място.
Адлър с големи усилия отстояваше своя дял от щатския бюджет и се грижеше злощастните души, поставени под негова опека, да бъдат третирани с внимание и да получават най-доброто. Това бе неблагодарна работа, с която и самият Колер сигурно не би се справил.
Уважението на Колер към директора обаче се изчерпваше с това. Защото знаеше също така, че Адлър получава 122 000 долара годишно плюс различни допълнителни възнаграждения и че за тази заплата работи най-много по четирийсет часа на седмица. Адлър не се интересуваше от най-новите постижения в областта на психиатрията, не посещаваше институти или образователни курсове и рядко говореше с пациентите, освен да им поднася неискрените си благопожелания на политик.
Колер мразеше директора най-вече за това, че управляваше Марсден като нещо средно между затвор и дом за социални грижи, а не като лечебно заведение. Целта му бе да ограничава свободата на болните, не да подобрява състоянието им. Адлър твърдеше, че щатът не бил длъжен да лекува пациентите — само да не им позволява да вредят на себе си и на околните.
На това Колер възразяваше:
— Кой тогава трябва да върши тази работа, докторе?
— Дай ми пари и ще започна да ги лекувам — сопваше се в отговор директорът.
Двамата лекари бяха като куче и котка от самото идване на Колер в Марсден. Той веднага започна да размахва съдебни заповеди и да прилага нестандартни методи на лечение върху пациенти в особено тежко състояние. После — никой не знаеше как — Колер прокара програмата за адаптация в обществото. В нея непроявени криминално пациенти, главно шизофреници, се учеха да работят и общуват с други хора, с възможност да се преместят в дома за адаптация край Стинсън, а накрая — в собствени апартаменти или къщи.
За Адлър тази сделка беше кон за кокошка — той изобщо нямаше нужда от учени глави от Ню Йорк, които да клатят кораба му с такива показни форми на лечение. Наскоро се бе опитал да уволни Колер с твърдението, че по-младият му колега не е получил мястото по законния ред. Не постигна обаче никакъв успех, защото Колер не взимаше никаква заплата и работеше като приходящ специалист. Освен това, когато чуха слухове за опасността да загубят обичания си доктор Ричард, пациентите едва не вдигнаха бунт. Адлър бе принуден да отстъпи. Колер продължи да работи в болницата, да установява връзки с щатните лекари и да си печели приятели сред помощния персонал — сестри, санитари, секретарки. Омразата растеше.
Много лекари в Марсден се чудеха защо Колер, който имаше възможност да започне преуспяваща частна практика, си докарва толкова много главоболия. Не можеха да разберат защо прекарва толкова време в Марсден, където получаваше съвсем малко възнаграждение, а работата бе толкова трудна и напрегната, че принуждаваше много лекари да се откажат от психиатрията — а някои и от медицината.
Ричард Колер обаче винаги бе търсил предизвикателствата. След като беше завършил с отличие история на изкуството, на двайсет и три годишна възраст неочаквано се бе отказал от тази възможност за професионално развитие, за да влезе в медицинското училище на „Дюк“. Тези напрегнати години бяха последвани от стаж в Колумбийската презвитерианска болница, сетне в „Ню Хейвън“ и накрая — от частна практика в Манхатън. Бе работил с хоспитализирани пациенти и такива на границата на нормалността, после се насочи към по-тежки случаи: болни с хронична шизофрения и биполярна депресия. Беше се преборил с бюрократичната машина, за да получи статут на приходящ специалист в Марсден, Фремингтън и други щатски заведения, където работеше по дванайсет-петнайсет часа дневно.
Колер сякаш нарочно се стремеше към все по-силен стрес, който бе най-страшният враг на шизофрениците.
В началото на кариерата си психиатърът бе усвоил няколко начина за борба с нервното напрежение. Най-ефективният беше един вид зловеща медитация: представяше си как вкарва игла в някоя изпъкнала вена на ръката си и от дупката изтича поток ослепителна светлина, олицетворяваща стреса. Тази техника бе много успешна (макар че обикновено имаше най-добър ефект в комбинация с чаша бургундско вино или цигара марихуана).
Сега, седнал в колата, миришеща на кожа, машинно масло и антифриз, той опита този стар трик, макар и без химическите добавки. Не постигна никакъв ефект. Опита отново, затвори очи и си представи мистичната процедура в ярки подробности. Пак нищо. Въздъхна и отново погледна към паркинга.
Той настръхна и се сниши на седалката — в паркинга влезе бял микробус с надпис „Интертек Секюрити“ и продължи бавно на зигзаг, насочвайки фаровете си към подозрителни сенки.
Включи малкото фенерче, което използваше за неврологични прегледи, и го насочи към документите пред себе си. Тези листове представляваха личното досие на Майкъл Хрубек. Данните за живота на младия мъж бяха изключително неточни; поради тежкото му социално положение много малко подробности за хоспитализациите и лечението му бяха известни. Още един грях, който не можеше да се припише на директора. За Майкъл нямаше почти никаква информация и миналите етапи на лечението му бяха мистерия. Той твърде често се беше озовавал на улицата, много пъти бе изписван и имаше толкова различни прозвища, дадени му от персонала, че бе трудно да се проследи заболяването му. Той страдаше и от една особена разновидност на болестта, която объркваше всичките му спомени от миналото — параноидните
