— Аха. Само че са седем. — Мъжагата посочи един друг камион, който тъкмо влизаше в паркинга; устата му се изкриви. — Все ще се намери някой гад да развали всичко.
— Е, случва се.
Шофьорът прецени, че може да избяга от мъжагата, но опасението да не стане за смях пред колегите го тревожеше не по-малко от опасността да го пребият.
— Такъв е животът — добави. — Е, хайде сега, лека нощ. И отново тръгна към закусвалнята.
Очите на мъжагата проблеснаха.
— Чакай бе, чакай! На изток ли отиваш, шофьоре? Младият мъж погледна тъмните очи на събеседника си.
— Всъщност не се казвам така — отбеляза предпазливо.
— Аз съм за Бостън. Това е люлката на нашата страна. Наистина трябва да стигна в Бостън.
— Съжалявам, ама не мога да те кача. Работя за…
— Да ме качиш ли? — попита твърде любопитно мъжагата. — Да ме качиш?
— Тъй де, да те взема с камиона? Сещаш ли се? От фирмата ще ме уволнят, ако го направя.
— Що за късмет? Що за късмет?
— Такива са правилата, тъй да се каже.
— Ама аз какво ще правя?
— Не е хубаво да обикаляш по камионите и да молиш да те вземат? — Това не беше въпрос, но шофьорът бе прекалено уплашен, за да прецени с каква интонация да говори. — Можеш да излезеш на пътя и да махаш с вдигнат палец.
— На пътя и с палец.
— Някой все ще те вземе.
— На пътя и с палец. Ще го направя. Мога ли да стигна до Бостън по този начин?
— Ето на онова кръстовище, виждаш ли светлините? Това е шосе № 118, завий наляво, това е север. Така излизаш на междущатското, което ще те закара в Бостън за нула време.
— Благодаря, шофьоре. Господ да те поживи. Значи, на пътя и с палец.
Мъжагата закрачи през паркинга. Шофьорът отправи кратка благодарност към Господ — както за оцеляването си, така и защото имаше какво да разказва на колегите, без дори да се налага да разкрасява историята си.
Питър Гримс се върна в кабинета на директора и седна на един стол. Адлър попита предпазливо:
— Какво направил?
Сякаш продължаваше прекъснат за няколко минути разговор.
— Моля?
Директорът удари по една зелена папка:
— Имам предвид доклада на сестрите. Хрубек имал разрешение да слиза в Отделение С. Имал достъп до района. Просто влязъл в моргата. Така се е озовал там. Просто влязъл в хладилника. О, Питър, Питър, Питър… Това не е добре.
Адлър бе облякъл бежова жилетка, в чийто най-долен илик беше пъхнал кутрето си.
— Открих защо — обяви Гримс. — Участвал е в програмата на Дик Колер.
— О, за Бога, не и в дома за адаптация!
— Не. Бил е ограничен на територията на болницата. По трудовата програма. По същата причина е работил и в стопанството. Доене на крави или нещо подобно, предполагам.
Асистентът погледна през тъмния прозорец към мястото, където се намираше стопанството на болницата, управлявано от доброволци и обслужвано от пациенти, разположено на четирийсет декара сред скалистите хълмове.
— Защо не се споменава в досието?
Адлър отново удари папката, сякаш наказваше непослушно куче.
— Мисля, че има и други документи, до които нямаме достъп. Не знам какво е станало с тях. Тук има нещо гнило.
— Управителният съвет ли е препоръчал Хрубек да се включи в програмата? — попита Адлър.
Той самият беше член на управителния съвет и се молеше отговорът да е отрицателен.
— Не.
— А.
— Може би Дик Колер го е пробутал някак си.
— „Пробутал“, а? Тук трябва много добре да си опечем работата, приятелю мой. Какво искаш да кажеш с „пробутал“? Помисли. Помисли внимателно.
— Ами, не знам. Хрубек винаги е бил под внимателно наблюдение. Не е ясно кой е одобрил участието му. Информацията не е точна.
— Значи, може би все пак не е бил „пробутан“. Може би някой идиот тук се е издънил.
Гримс се почуди дали тази обида не се отнася за него. Директорът си пое дълбоко въздух:
— Чакай малко. Колер не е щатен лекар. Има ли кабинет тук?
Гримс остана изненадан, че Адлър не знае.
— Има. Това е част от споразумението с Фремингтън. Ние осигуряваме база за сметка на приходящи специалисти.
— Той не е приходящ специалист.
— В известен смисъл е.
В отсъствието на полицая Гримс беше възвърнал смелостта си.
— Искам да разбереш какво, по дяволите, става тук и да ми докладваш до един час. Кой е дежурният лекар на Отделение Е?
— Не знам със сигурност. Мисля…
— Питър, трябва да разнищим всичко — тросна се Адлър. — Открий кой е и го изпрати да си ходи. Дай му почивка.
— Да. Почивка ли? Сигурен ли сте?
— И да не е казал и думичка на никого… Интересувам се от тази жена… — Адлър потърси едно листче, намери го и го подаде на Гримс. — Хрубек споменавал ли е името й? Някой изобщо да я е споменавал?
Гримс прочете името:
— Госпожа Оуен Ачисън ли? Не. Коя е тя?
— Била е на „Индиан Лийп“. Свидетелствала срещу Хрубек. Твърди, че е получила заплашително писмо от него през септември, докато нашето момче си е играло с кубчета в Глочестър. Шерифът казва, че съпругът й смята, че Хрубек иска да й отмъсти.
— Риджтън — замисли се Гримс. — На шейсет километра на запад оттук. Няма проблем.
— О? — Адлър обърна зачервените си очи към младия лекар. — Добре. Толкова ме успокои. Кажи сега защо смяташ, че няма проблем?
Подчиненият преглътна и отговори:
— Защото повечето шизофреници не могат да изминат самостоятелно и пет километра, камо ли шейсет.
— А — измърмори Адлър с тон на своенравен оксфордски преподавател. — На какви факти базираш тази преценка, Питър?
Гримс се отказа, замълча и прокара пръсти през разрешената си коса.
— Първо — излая Адлър, — какво ще стане, ако не е сам, докторе? Какво, ако има съучастници? И второ, какво ще стане, ако Хрубек не е като повечето шизофреници? Какво ще стане, ако е изключение, докторе? Тръгвай сега. Научи как точно се е измъкнал.
Гримс събра смелост да каже само:
— Слушам.
И то много бързо.
— Ако това… Чакай малко. Ако това… — Шефът размаха ръце, неспособен да намери точна дума за
