— Какво?
— Прави каквото ти казвам!
След тихо изщракване двамата мъже и трите кучета потънаха в мрак. На Хек му хрумна (а сигурно и на Фенъл), че в момента са твърде уязвими. Психопатът можеше да е на няколко крачки от тях, с щанга или със счупена бутилка в ръка…
— Хайде, Трентън.
— Чакай, да не бързаме чак толкова.
Едната патрулна кола и пикапът на Хек се движеха бавно на петдесетина метра на север от тях. Емил направи крачка напред и разклати глава. Хек го загледа внимателно.
— Какво прави? — прошепна Фенъл. — Следата е тук, не я ли надушва?
— Надушва я. Само че има и още нещо. Може би някаква миризма във въздуха. Може да не е толкова силна като тази на следата, но там определено има нещо.
Възможно бе, замисли се Хек, Хрубек, огромен и потен, да излъчва цели облаци миризма, носещи се като кълбета дим, оставащи с часове на едно място във влажния нощен въздух. Емил вероятно я надушваше. Въпреки това Хек не бързаше да издърпа кучето. Доверяваше се на животните. Беше виждал как еноти внимателно развинтват капачки на буркани с конфитюр и как една тромава мечка гризли (същата, която го беше наблюдавала толкова гладно) внимателно пробива с дългите си нокти не една, а две дупки в капака на кутия „Севън-ъп“ и след това да изпива безалкохолната напитка, без да разлее и капка. А Емил, според господаря му, бе поне десет пъти по-умен от която и да е мечка.
Хек изчака известно време, но нито чу, нито видя нещо.
— Хайде, Емил.
Той се обърна и понечи да тръгне. Но кучето не помръдваше.
Хек присви очи. Небето излъчваше бледо сияние, но луната бе закрита от облаци. „Хайде, момче — помисли си той, — да се връщаме на работа. Наградата ни тича на изток с около седем километра в час.“
Емил обаче наведе глава и се вмъкна сред тревите. Потрепери. Хек вдигна пистолета си и разгърна една зелено — кафява туфа. Продължиха още няколко метра в растителния лабиринт и там откриха онова, което бе надушил Емил.
Кучето не беше обучено да показва, но предметът се виждаше ясно — листче хартия в найлоново пликче.
Фенъл се приближи бавно, допря гърба си в този на Хек и се огледа нервно, размахвайки бавно пистолета си.
— Примамка?
Това бе хрумнало и на Хек. Понякога престъпниците, които са свикнали да ги преследват с кучета, оставят някоя миришеща дреха или следа от урина на ключови места по пътя си. Когато преследвачът и кучето спрат да огледат, беглецът ги напада. Хек обаче погледна Емил и обяви:
— Не мисля. Ако все още беше наблизо, кучето щеше да го подуши.
Въпреки това, докато вдигаше пликчето, той не спря да оглежда тревата наоколо и не свали пръст от спусъка на германския си пистолет. Подаде листчето на Фенъл и двамата излязоха на пътеката, където щяха да го прочетат, без да се опасяват от изненадващо нападение.
— От вестник е — отбеляза полицаят. — Откъснато парче. От едната страна има реклама за сутиени, а от другата, хей, я гледай… Карта. Центърът на Бостън. Исторически забележителности и тем подобни.
— Бостън ли?
— Да. Да се обадим ли на пътната полиция? Да завардят пътищата към Масачузетс.
Хек, който си представи как жадуваните десет хиляди долара му се изплъзват между пръстите, отговори:
— Да не бързаме. Може да го е подхвърлил, за да ни заблуди.
— Не, Трентън. Ако искаше да го намерим, щеше да го остави на шосето, а не в трева с човешки бой.
— Може би — съгласи се обезкуражен Хек, — но все пак мисля…
Тряс…
Силен звук като от изстрел изкънтя до ухото му и той се извъртя с разтуптяно сърце и вдигнат пистолет. Звукът на Фенъловата радиостанция бе увеличен до крайност. Полицаят бързо завъртя копчето и вдигна апарата. Заговори тихо. В далечината сигналните сини и червени светлини на патрулната кола започнаха да мигат.
— Фенъл слуша. Казвай. Полицаят наведе глава и се заслуша.
„Какво правят?“, почуди се Хек.
Фенъл прекрати разговора и закачи радиостанцията на кръста си.
— Хайде, открили са го — обяви.
Сърцето на Хек се сви.
— Открили ли са го? О, по дяволите.
— Е, не съвсем. Стигнал чак до паркинга на тировете в Уотъртаун…
— Уотъртаун ли? Ама това е на десет километра оттук.
— … и търсил някого, който да го закара, познай къде. В Бостън. Шофьорът му отказал и Хрубек тръгнал пеша на север. Ще отидем там и ще хванем следата от паркинга. Човече, сигурно бая се е задъхал. Аз лично не бих издържал и половин час тичане. Не се отчайвай, Трентън, още имаш шансове да забогатееш. Има само половин час преднина, Фенъл поведе кучките към пътя.
— Хайде, Емил — извика Хек.
Кучето се поколеба само за момент и бавно последва господаря си, очевидно не гореше от желание да смени влажните и студени поля с хлъзгавата седалка на стария смрадлив шевролет.
Когато чу уверените стъпки по стълбите на мазето и глухото изщракване на метал, Лиз Ачисън веднага разбра какво става и кръвта й се смрази.
Оуен се показа на прага на оранжерията и погледна жена си, която тъкмо взимаше още няколко брезентови чувала.
— О, не! — прошепна жена му.
Поклати глава и седна на пейката от твърдо черешово дърво. Оуен влезе и се настани до нея, отметна кичур коса зад ухото й, както правеше винаги, когато й обясняваше нещо — бизнес, сделки с недвижими имоти, законови положения. Тази нощ обаче нямаше нужда от обяснения. Защото той вече не беше с работните си дрехи. Носеше тъмнозелена риза и широки камуфлажни панталони — облеклото, с което ходеше на лов. Бе обул тежки обувки.
И държеше ловна пушка и револвер.
— Не можеш да го направиш, Оуен.
Той остави оръжията встрани.
— Преди малко разговарях с шерифа. Изпратили са четирима души да го търсят. Само четирима души, по дяволите! А той вече е стигнал Уотъртаун.
— Ама това е на изток оттук. Той се отдалечава.
— Няма значение, Лиз. Виж колко далеч е стигнал. Това са десетина километра от мястото, където е избягал. Пеша. Изобщо не се щура като замаян. Намислил е нещо.
— Не искам да ходиш.
— Възнамерявам да проверя какво точно правят, за да го хванат.
Той говореше със сериозен, убедителен тон. Също както баща й. Глас, който можеше да я хипнотизира. Въпреки това тя каза:
— Не ме лъжи, Оуен.
И също като Андрю л’Оберже Оуен присви очи. Усмихваше се леко, но това изобщо не можеше да я заблуди. Думите й имаха същия ефект върху него, какъвто биха оказали върху препарираните му трофеи, закачени на стената на верандата. Тя докосна ръката му и прокара пръсти по дебелия плат на ризата му.
