Остави куфара си и премина през влажното, уханно помещение, излезе през една от остъклените врати на покритата с плочи тераса. Загледа се към езерото.
Черната вода се плискаше постоянно.
Разтревожена, тя забеляза, че за последните двайсет минути нивото се е покачило с още няколко пръста. Погледна наляво, към ниската част на двора — участъка зад гаража, където Оуен бе натрупал резервните чували. Там реката се вливаше в езерото и блатистият бряг беше набразден от вадички. Тя не виждаше как се държи подпорната стена, но не изгаряше от желание да слиза по тясната, хлъзгава пътека, за да провери. Оуен винаги работеше прилежно, дори педантично, и тя не се съмняваше, че е изградил стабилна преграда. Нейните усилия обаче в средата на двора, изглежда, бяха постигнали посредствен ефект. Водата почти беше достигнала върха на чувалите, натрупани от нея, след като се бяха любили с Оуен; оставаха още петдесетина сантиметра да прелее.
Тя се приближи до езерото. Над нея не се виждаха звезди. Дори облаците не се различаваха; небето беше еднакво навсякъде, сивкавосиньо, като кожата на акула. Движеха ли се облаците, или не? Дали бяха на триста метра над земята, или на три хиляди? Не можеше да се определи.
Леко движение наблизо я стресна. Черупката на едрата водна костенурка отново проблесна в стремежа на тромавото животно да се добере до езерото. Устремено към целта си, влечугото се тътреше през камъни и корени, твърде големи за късите му крака, често се плъзгаше назад. Лиз се почуди защо е тази трескавост. Дали животното имаше някакво мрачно предчувствие за тази буря и бързаше към безопасните дълбини на езерото? Какво страшно обаче може да има за една костенурка в дъжда? Животното се прехвърли през корена на една върба и се хвърли със силен плисък във водата. Там моментално се превърна в съвършен плавателен съд, продължи известно време непосредствено под повърхността, сетне се гмурна и изчезна. Лиз изчака водата да се успокои и отново да заприлича на леко набразден черен копринен плат.
Тя тръгна обратно към къщата през широки, осеяни с дървени скари участъци разкопана пръст — нейната градина. Спря до един розов храст. Някога Лиз бе решила да боядиса косата си в бакъреночервения цвят на този сорт — аризонски едроцветен — и си беше отнесла пердаха за това, когато един ден баща й откри тубичка боя за коса, скрита под дюшека й.
Тя отчупи един сух бодил с нокът, сетне откъсна няколко увехнали рози. Потърка ги по бузата си.
На запад хоризонтът се озари от ярка сивкавозеленикава мълния. Докато Лиз погледне натам, тя вече бе изчезнала.
Розите паднаха от ръцете й.
Тя чу скърцането на кухненската врата.
— Готова съм — извика Порша. — Взе ли си куфара?
Лиз тръгна към къщата. Погледна жълтите прозорци и каза:
— Слушай, трябва да ти кажа нещо… промених си решението.
— Какво?
Тя внесе куфара си в кухнята.
— Първо ще довърша с чувалите и с облепянето на оранжерията. Ще отнеме не повече от час. Бих предпочела и ти да останеш, но ако решиш да си тръгнеш, ще те разбера. Ще ти извикам такси.
Миризмата на печени наденички и лук леко разконцентрира Емил, но той си знаеше работата и продължи да души земята.
Самият Трентън Хек хвърли гладен поглед към крайпътната закусвалня, но в момента наградата бе основната му мисъл и той също не обърна внимание на примамливата миризма. Продължи разговора си с пътния полицай:
— И наистина е изглеждал решен да отиде в Бостън, а?
— Така каза шофьорът. Бръщолевел, че там била люлката на нашата държава, или нещо подобно.
Фенъл, който се навърташе наблизо, вметна:
— Изучавал е разширено история.
Хек го изгледа изненадано.
— Да. Така чух.
— Ходил е в колеж?
Тази информация накара Трентън Хек, който бе прекарал само единайсет часа в такова учебно заведение, да се почувства много неудобно.
— Само една година, преди да се чалне. Получавал е обаче и доста отлични оценки.
— Хайде бе. Отлични. Мамка му!
Хек престана да оплаква личните си неуспехи и попита пътния полицай дали може да разговаря с шофьора.
— Ъ… Той си замина.
— Заминал? Не го ли накара да изчака?
Полицаят вдигна рамене и изгледа цивилния без никакво неудобство:
— В случая става дума за избягал луд, няма заповед за арест. Взех името и адреса му. Сметнах, че не е нужно да чака и да дава свидетелски показания или нещо подобно.
Хек измърмори към Фенъл:
— Адресът няма да ни помогне много. Тъй де, да не тръгнем да му пращаме поздравителна картичка?
— Зададох му цял куп въпроси — оправда се полицаят.
Хек свали сбруята на Емил. Полицаят изглеждаше дори по-млад от Хлапето и сигурно имаше най-ниския възможен чин. Пътната полиция разполагаше с отделен бюджет за заплати и не уволняваше почти никого. Навремето, когато постъпваше в силите на реда, Хек можеше да влезе безпроблемно там. Но искаше да се бори с истинската престъпност.
— Как е бил облечен?
— С работен гащеризон. Работни обувки. Работна риза. Вълнено кепе.
— Носел ли е яке?
— Изглежда, не е.
— Да е пил алкохол?
— Ами, шофьорът не каза такова нещо. Всъщност не съм го питал. Не ми се стори важно.
Хек продължи с въпросите:
— Да е носил нещо? Торба или оръжие. Тояга?
Полицаят погледна смутено бележките си, сетне Фенъл, който кимна, за да го подкани да отговори.
— Не знам.
— Да е заплашвал?
— Не. Просто говорел глупости, така каза шофьорът.
Хек изръмжа раздразнено. Сетне попита:
— А, още нещо. Колко едър е точно?
— Шофьорът каза около метър и деветдесет и пет — два. Над сто и двайсет кила. Като състезател по борба тежка категория, ако се сещаш. Имал бедра като на бик.
— Бик, значи.
Хек се загледа към тъмното небе на изток.
— Достатъчно силна ли е миризмата? — поинтересува се Фенъл.
— Не е лоша, но по-добре щеше да е, ако беше валяло. Нищо не усилва миризмите повече от влагата.
— Синоптиците го обещават, желанието ти може скоро да се изпълни.
Хек отново погледна Емил и опресни спомените на кучето за миризмата на преследвания с гащите на Хрубек.
— Търси, търси!
Емил тръгна отстрани на пътя, Хек му отпусна каишката, докато не усети възела на шейсетия метър. Едва тогава го последва. Не бяха изминали и двеста метра обаче, когато кучето се обърна и подуши
