Хек насочи фенера си към онази половина от безумеца, която остана на земята… и сега отчаяно търсеше нещо, с което да покрие пищните си гърди.
— Мамка ви, копелета! — закрещя пискливо горната половина на преследвания. — Какво, по дяволите, си въобразявате?
Хлапето пръв се закикоти, Фенъл също избухна в смях и ако не усещаше как наградата му се изплъзва, Хек също щеше да се присъедини към тях. Хилавият мъж, който отчаяно търсеше гащите си, дългият презерватив, полюляващ се от бързо спадналия му член… Е, това бе най-смешното нещо, което Хек виждаше от години.
— Не ме убивайте — пропищя жената.
— Мамка ви — повтори хилавият мъж.
Хек си възвърна доброто настроение и си затананика „Надсвирване с банджо“ от „Избавление“.
Фенъл заговори със строг глас:
— Искам него. Той е поквареният.
— Хайдееее, гуци, гуци, гуци! — подвикна Хек.
Жената отново запищя.
— О, мамка му…
Младият мъж трескаво почна да обува панталоните си.
— Без паника — успокои ги Фенъл и насочи фенера към значката си. — Щатска полиция.
— Никак не е смешно. Не ми пука какви сте. Тя искаше да го направим. Хвана ме на онова капанче на пътя. Идеята беше нейна.
Жената ставаше все по-спокойна, колкото повече дрехи обличаше.
— Моя ли била идеята? Благодаря, че ме представи за толкова евтина.
— Не съм искал…
— Това си е ваша работа — прекъсна ги Фенъл. — Нашата е, че през последните шестнайсет километра сте возили стопаджия, който е обявен за издирване.
Хек също си даде сметка, че сигурно точно така е станало, и се ядоса, че не се е досетил по-рано. Хрубек се беше возил на стъпенката отзад на камиона или върху ремаркето. Ето защо миризмата бе останала толкова слаба и не излизаше извън шосето.
— Господи, онзи пич от паркинга на Уотъртаун ли? Едрият? О, всемогъщи Боже!
— Ти ли си онзи шофьор? — изненада се Хек. — Този, когото е питал за Бостън?
— Мамка му, може още да е в ремаркето! Хлапето обаче вече беше проверил.
— Няма го. И е заключено с катинар. Сигурно е избягал през полето, след като сте спрели.
— О, Господи! — прошепна със страхопочитание шофьорът. — Той е убиец, нали? О, Господи, Господи…
Жената пак заплака:
— Това е за последен път, кълна се. Никога повече няма да го правя.
Фенъл попита от колко време са тук.
— От петнайсет минути, предполагам.
— Да сте чули нещо между любовните си стенания?
— Нищо, нищичко — отвърна с готовност шофьорът.
— И аз не съм чула нищо — добави жената, подсмърчайки, — а и вашето… вашето поведение никак не ми харесва.
— Ммм — измуча в отговор Фенъл, сетне се обърна към мъжа, който вече закопчаваше ризата си: — Сега ви съветвам да се качите на камиона си, да откарате дамата у дома и да си хващате пътя.
— Да я карам у дома ли? Забрави.
— Задник! — тросна се тя. — Ще ме закараш.
— Мисля, че се налага да го направиш, синко — посъветва го Хек.
— Добре де. Ако не живее много далеч. Карам авточасти за Бангор и…
— Задник.
Фенъл беше проверил храстите около полуремаркето.
— Нито следа от него — извика.
— Е, при шума, който вдигаха тия двамата, и аз щях да избягам — подсмихна се Хек. — Хайде да тръгваме. Не може да се е отдалечил на повече от километър. Сигурно…
— Ъ, Трентън, мисля, че имаме проблем — прекъсна го Хлапето.
Хек вдигна поглед — младият полицай сочеше малка табела, която при идването си бяха подминали, без да я забележат. Беше със задната страна към Хек и Фенъл. Те я заобиколиха, за да я прочетат:
Хек погледна красиво изписаните зелени букви и се почуди на кого му е хрумнало да хаби такъв изящен надпис за този прашен черен път в страната на луди, тираджии женкари и разгонени келнерки. Той въздъхна и погледна Фенъл.
— Съжалявам, Трентън.
— Хайде, Чарли.
— Тук нямаме правомощия.
— Хайде бе, сигурно е на не повече от километър! Може да е на двеста метра от нас. По дяволите, може да ни наблюдава от някое дърво.
— Законът си е закон, Трентън. Трябва да предупредим масачузетската полиция.
— Аз викам просто да идем и да го хванем.
— Нямаме право да пресичаме границата на щата.
— Ще се оправдаем, че сме били увлечени в преследването.
— Няма да стане. Той не е престъпник. Адлър каза, че не е убил оня в моргата. Било е самоубийство.
— Хайде, Чарли.
— Ако не е толкова луд, колкото го изкарват, а по всичко личи, че не е, и го хванем на територията на Масачузетс, може да ни съди за незаконно нападение и отвличане. И има всички шансове да спечели.
— Не и ако си опечем добре работата.
— Искаш да кажеш — да излъжем.
Хек замълча за момент, сетне каза:
— Ние само ще го върнем. Проста работа.
— Трентън, ти фалшифицирал ли си доклад?
— Не.
— Изправяли ли са те в съда?
— Знаеш, че не са.
— Добре, ти вече не носиш значка и аз знам, че се чувстваш съвсем различно от нас, които носим, фактите обаче са, че нямаме право да пресичаме границата на щата.
Въпреки гнева си Хек разбра едно нещо — че Чарли Фенъл и Хлапето в момента просто си вършат работата. О, те бяха готови да дадат всичко от себе си в преследването на Хрубек, да се скъсат от извънредни часове и да рискуват живота си. Ала само с една цел: да си Свършат работата.
Излизането извън юрисдикцията на щата не влизаше в задълженията им.
— Съжалявам, Трентън.
— Никой ли не е уведомил масачузетската полиция? — попита Хек. — Докато пристигнат тук, ще им е нужен поне половин час. Може би и повече. Ако той се качи на друга кола, ще е офейкал много преди да се появят.
— Ами… значи това ще стане — отвърна Фенъл. — Така стоят нещата… Знам какво означават тези пари за теб.
Хек остана с ръце на кръста, загледан в знака. Сетне бавно кимна:
— Да не говорим за това. Направи каквото сметнеш за правилно, Чарли.
