престъпление. Сърцето й заби лудо, тя заплака и се свлече на колене.
— Търся кости на индианци — извика с треперещ глас.
— Ужасно — обади се майка й. — Спри веднага! Ела да си измиеш ръцете.
— Трябва да имаш уважение към останките на мъртвите, млада госпожичке! Когато умреш, ще ти бъде ли приятно някой да рови твоя гроб?
Момичетата се върнаха при покривката за пикника, измиха се и седнаха на трапезата, докато баща им говореше за пастите, които астронавтите ядат по време на продължителни космически полети. После той се опита да обясни на Порша какво означава безтегловност. Лиз не беше в състояние да поеме повече от няколко хапки от каквото и да било. Когато свършиха, изтича отново в храстите под претекст, че си е изпуснала гребена. Момчето и момичето вече ги нямаше.
Сетне дойде онзи момент, от който се беше страхувала през цялото време. Баща й я заведе при тъмното езеро. Свали ризата и панталоните си, отдолу носеше виненочервени бански гащета. Имаше стегнато тяло — не особено мускулесто, но с равномерно разпределени тлъстини.
Тя свали ризата и панталонките си и остана по яркочервен бански. Лиз и сега бе слаба, а като момиче беше направо кльощава, но в онзи момент глътна силно корема си — не от срам, че има шкембе, а с надеждата (напразно), че така гърдите й ще изпъкнат.
Влязоха в студеното езеро. Шампион по плуване в колежа, Андрю л’Оберже неведнъж бе казвал на дъщеря си колко го тревожи страхът й от водата. Никога не пропускаше възможността да я вкара в някой басейн, река или в океана.
— Наистина е опасно. Твърде лесно се дави човек. Затова трябва да се научиш да плуваш като риба.
Тя неспокойно присви колене, меката тиня галеше стъпалата й. Баща й държеше много на тези уроци. Когато забеляза, че тя се страхува да потопи глава, нареди й да поеме въздух и натисна лицето й под повърхността. Уплашена, тя подскочи. Започна да се гърчи и да плюе, а той се засмя и каза:
— Виждаш ли, не е толкова страшно. Хайде пак, за десет секунди. Аз мога да задържа главата си под водата цели две минути. Цели две минути, без да дишам!
— Не, не искам!
— Ако ми говориш така, ще се потопиш за двайсет секунди.
Тя започна да упражнява движенията с ръцете, но държеше пръстите си разперени; баща й я накара да ги събере. Поддържаше я на повърхността и тя плуваше на място.
— Спокойно, момиче! Водата не хапе. Спокойно!
Тя се опита да координира движенията на ръцете и краката си. Точно когато увеличи ритъма до границата на сърдечен удар, една вълна я повдигна и я лиши от опората на бащината й ръка. За момент Лиз плуваше сама. Когато вълната отмина, тя отново се допря до ръката му, но вече с долната част на корема. За няколко секунди те останаха неподвижно и подтиквана от нещо, което и сега не можеше да си обясни, Лиз събра крака и стисна ръката му на това място.
И се усмихна.
Лизбоун л’Оберже погледна баща си с лека усмивка — не на съблазън или на гордост. И в никакъв случай на удоволствие от този физически контакт. Не, усмивката просто сама се появи върху посинелите й от студ устни.
И точно за този грях, размишляваше по-късно тя, бе последвало толкова тежко наказание, не за самия физически контакт. В следващия момент тя се озова на сушата, просната по корем и ръката на баща й — същата ръка, която допреди малко бе докосвала най-тайнственото място на тялото й — налагаше с всичка сила задните й части.
— Никога не прави така! — крещеше той. — Никога! Никога!
Произнасяше тези думи при всеки удар. Боят не й причиняваше чак толкова голяма болка — бе изтръпнала от студа, — по-силно беше душевното страдание. Разбира се, заплака, сетне видя как майка й понечва да й се притече на помощ, но спира колебливо, и сълзите рукнаха още по-силно. Майка й извърна глава и отведе сестра й. Порша погледна назад само веднъж.
Оттогава бяха минали почти трийсет години, но Лиз си спомняше случилото се съвсем ясно. С изключение на нивото на водата и височината на дърветата всичко наоколо оставаше непроменено. Дори мракът сега напомняше по някакъв начин за онзи юнски ден. Защото, макар че пикникът се беше състоял на обяд, тя не помнеше никакво слънце; в съзнанието й целият плаж тогава тънеше в сянка, тъмен като водата, в която я бе потопил баща й.
Сега Лиз най-после успя да прогони спомена и продължи бавно по сивия пясък към бента. Езерото вече преливаше през по-ниската му част — един напукан ъгъл от страната на къщата. Част от водата изтичаше в потока, но повечето се събираше в канавката, която водеше към къщата. Лиз прескочи мокрия участък и отиде при колелото в средата на бента.
То беше желязно, три педи в диаметър, с ръчки, завити като грациозни филизи на лианата вистерия, с името на фабриката, гравирано в готически шрифт. Колелото задвижваше шлюза с размери половин на един метър, който бе затворен. Водата преливаше и над него и изтичаше в потока. Ако го отвореше, нивото на езерото трябваше да спадне с няколко педи.
Лиз хвана колелото с две ръце и се опита да го завърти. Градинарите развиват яки мускули — ако не от самите растения, то от пренасянето на десеткилограмови торби с торове — и Лиз напрегна всички сили. Колелото обаче бе ръждясало.
Тя намери един камък и го заудря; наоколо се разлетяха искри като малки падащи звезди. Отново се опита да го завърти, но пак без успех, затова продължи да удря механизма. Камъкът обаче се намокри и се изплъзна от ръката й. Тя изохка от болка.
— Лиз, добре ли си?
Тя се обърна — Порша се качваше предпазливо по хлъзгавите камъни. Младата жена се приближи до шлюза.
— Старият бент. Още стои.
— Да.
Лиз притисна ударените си пръсти и се засмя:
— Пък и къде може да иде един бент? Я ми помогни малко.
Двете се опитаха заедно, но колелото не помръдна и милиметър.
Цели пет минути сестрите удряха по механизма, но без никакъв успех.
— От години не е отварян — отбеляза Порша.
Огледа шлюза и поклати глава. Сетне погледна към езерото. То се простираше като огромно поле от мътна вода под краката им.
— Помниш ли това място? — попита Лиз.
— Разбира се.
— Там възнамерявахме да потеглим с лодката. — Тя кимна към плажа.
— Да. О, тази ли е? Същата лодка?
Сестра й докосна борда на плавателния съд.
— Тази ли? Разбира се, че не. Онази беше стара махагонова платноходка. Татко я продаде преди години.
— Какво бяхме решили? Да избягаме? Да отплаваме? Към Нантъкет?
— Не, за Англия, не помниш ли? Това беше, когато четяхме книги на глас. Вечер в леглото. Аз ти четях от разказите на Дикенс. И смятахме да се преселим в Мейфеър.
— Не, четеше Шерлок Холмс. Нямах нищо против него. Дикенс обаче си четеше сама. Него не можех да го изтрая.
— Права си. „Бейкър Стрийт“. Госпожа Хъдсън. Май мисълта за икономка, която да ни сервира следобедния чай, ни харесваше най-много.
— И след това да мие чиниите. Оттук можеш ли да доплаваш до Бостън?
— Оттук мога да доплавам само до другия край на езерото.
Порша се взря във водата.
— Съвсем бях забравила за този плаж. Струва ми се, че една от куклите ми се удави тук. Барби. Сега сигурно струва стотина долара. И крадяхме бонбони „Ореос“, след това се криехме тук и ги ядяхме. Все тук
