11
Наричаше я Берлинската стена.
Двуметровата ограда от кедрови дъски служеше за граница на по-голямата част от петнайсетдекаровото имение „Л’Оберже“. Сега Лиз вървеше покрай нея на път за бента. Ограждането на имението бе струвало на Андрю л’Оберже осемнайсет хиляди долара (и то от 1968 година, не какви да е). Въпреки цената обаче той го бе направил. Лиз я беше нарекла на шега на известната стена в Германия (това название знаеха само тя, Порша и някои приятели, не и баща им), макар че основната загриженост на търговеца не беше Червената заплаха. Основното, от което се боеше, бе отвличане от терористи. Беше стигнал до убеждението, че като преуспял бизнесмен, който работи с няколко европейски партньори, той е набелязан.
— Проклети баски! — имаше навика да роптае. — Проклети да са! И всичките са си наточили зъбите за мен.
Ами „Студенти за демократично общество“ и „Черните пантери“:
— Аз съм в „Кой кой е в американския бизнес“. Всеки знае за мен! Къде живея! Имената на децата ми! Те могат да научат твоето име, Лизбоун. Помниш ли какво съм ти казал за отварянето на непознати? Кажи ми какво ще направиш, ако видиш някоя чернилка да се навърта пред вратата. Кажи!
Дори наивното дете Лизбоун обаче подозираше, че оградата е твърде лесна за разбиване и представлява не толкова пречка за лошите, колкото затруднение за членовете на семейството, на които се налагаше да обикалят цял километър около нея, ако поискат да отидат в гората от другата страна на Седар Суомп Роуд. Като човек, който държи на родословието си обаче, Л’Оберже явно не целеше само да отблъсква враговете: той използваше оградата и като граница на собствената си малка държава.
— Няма да позволя децата ми да скитат като уличници.
Това са момичета, за Бога!
Лиз често бе чувала това изявление.
Сега тя не без известна ирония размишляваше; че макар германската му посестрима да е вече прах и пепел, безумното творение на Андрю л’Оберже е здраво както при самото си построяване. Прецени също така, че ако бентът прелее, водата ще потече към къщата.
Тя наближи плажа — тясна ивица сивкав пясък. Точно зад него беше бентът, стар зид от камъни и цимент, шест метра висок и издигнат още в началото на века. Бялата лодка, която бе привлякла вниманието й по-рано, се блъскаше в бетонното съоръжение. Зад бента имаше тесен преливник; обикновено сух, сега той приличаше на бързеите на Колорадо, водата се изливаше в потока, минаващ под пътя. Бентът бе собственост на Л’Оберже, макар че се контролираше от Инженерната служба. „Защо ги няма тази вечер?“ — запита се Лиз.
Тя продължи още няколко крачки, сетне спря. Чувстваше някаква тревога, не се осмеляваше да продължи, загледа бялата пяна на изтичащата през преливника вода.
Колебанието й нямаше нищо общо с бента или с бялата пяна. В момента мислите й бяха заети единствено с онзи пикник.
Това беше преди много, много години; едно рядко събитие — семейство Л’Оберже на открито.
Юнският ден предоставяше едновременно слънце и сянка, горещина и хлад. Семейството слизаше от къщата към плажа и не беше извървяло и десет метра, когато баща й започна да гълчи Порша:
— Спокойно, пази тишина!
Момиченцето беше на пет години, палаво и приказливо. Лиз беше ужасена, защото заради лудориите на Порша баща им можеше да отмени пикника. Затова изсъска на сестричката си да мирува. Порша се опита да я ритне за отмъщение и накрая въпреки строгия поглед на съпруга си майка им взе съпротивляващото се момиченце и го отнесе.
Лиз, тогава на единайсет, и баща й носеха кошниците за пикник, толкова натъпкани от него, че заплашваха да откъснат ръцете й. Въпреки това тя не се оплакваше — осем месеца не беше виждала баща си, който бе на поредното делово пътуване в Европа, и нищо на света не можеше да я лиши от компанията му. Той я похвали колко е силна и това я въодушеви още повече.
— Какво ще кажеш за това място? — попита баща й и си отговори сам: — Да, мисля, че е добре.
На Лиз й се стори, че след това пътуване той говори с лек акцент. Тя заразглежда тъмните му панталони, бялата риза, закопчана до яката, но без вратовръзка, и ниските му ботуши. Това никак не се вписваше в американската мода от шейсетте, но той не искаше да има нищо общо с „Брукс Брадърс“ и Карнаби Стрийт и оставаше верен на предпочитанията на иберийските си партньори. Едва след смъртта му Лиз и майка й си позволиха да осмеят стила му като „постемигрантски“.
Храната бе приготвена от жена му под критичния му поглед и острите му забележки. Бе разделена на порции с правилна геометрична форма и вакуумирана в опаковки като пакетите за НАСА, които го изпълваха с такова възхищение. Майката на Лиз подреди скъпоценните прибори от неръждаема стомана и бледосините порцеланови чинии.
Извади бутилка порто и всеки от семейството получи чаша. Бащата на Лиз поиска мнението на майка й. Каза, че тя е непредубедена и това я прави по-ценна от цяла дузина френски дегустатори. Лиз не беше чувала от майка си нито една дума на неодобрение за вината на баща й.
В деня на раждането на Лиз Андрю л’Оберже бил в Португалия и там случайно изпуснал бутилка „Тейлър, Фладгейт“ от 1879 година, защото се стреснал от пронизителния звън на телефона на партньора си — а от другата страна на линията се случила тъща му, нетърпелива да му съобщи, че е станал баща. Той се засмял при тази новина и настоял (още в същия момент) да нарекат дъщеря му Лиз на града, където унищожил бутилка с порто за седемстотин долара. Две неща в тази случка се струваха важни за Лиз. Първото бе пренебрежението, с което баща й се е отнесъл към загубата.
Второто: защо не е бил до жена си в такъв момент?
Тогава, на плажа, въпреки леките възражения на майка й той накара Лиз да пийне малко вино.
— Ето, Лизбоун, какво мислиш? Това е от 1953-та. Не е много скъпо, но е добро. Какво мислиш?
— Андрю, тя е на единайсет! Прекалено малка е да го оцени.
— Харесва ми, татко — отвърна Лиз, отвратена от виното.
За да е по-убедителна, добави, че има малко вкус на „Викс“.
— На сиропа за кашлица? — изгърмя той. — Луда ли си?
— Малка е още — избави я от неприятностите майка й и момичетата отидоха да играят, докато обядът бъде сервиран.
Докато Порша седеше сред тревата и береше цветя, Лиз забеляза в горичката извън имението едно момче на около осемнайсет и едно момиче, с няколко години по-малко. Момичето се бе облегнало на едно дърво, а младежът бе поставил ръце на раменете й. Той се навеждаше и я целуваше, сетне бързо се отдръпваше, а девойката сбърчваше нос с престорено отвращение. Той изведнъж посегна към гърдите й. Лиз се разтревожи, защото си помисли, че някоя оса или пчела е кацнала върху момичето и младежът се опитва да я махне. Искаше й се да му извика да не закача насекомото. Те жилеха само когато са раздразнени. Лиз едва не изкрещя, изненадана, че такова голямо момче не знае този прост факт от живата природа.
Разбира се, нямаше никаква пчела. Момчето разкопча блузата на момичето и бръкна вътре. То отново се намръщи и го плесна през ръката. Той издърпа неохотно пръсти, засмя се и отново целуна момичето. После пак пъхна ръка под ризата й и този път тя не го спря. Езиците им се допряха и те впиха жадно устни.
Странна топлина обхвана Лиз. Тя не можеше да определи от коя част на тялото се е появила. Може би от коленете й. След като си направи някои неясни изводи за двамата влюбени, Лиз вдигна ръка към блузата си, под която бе по бански костюм. Разкопча няколко копчета и пъхна пръсти под банския, като си представяше, че я ръководи младежът. Опипа и отначало не усети нищо особено. Сетне топлината сякаш премина от краката към долната част на корема й.
— Лизбоун! — извика рязко баща й.
Дъхът й секна и тя подскочи.
— Лизбоун, какво правиш? Казах ти да не се отдалечаваш!
Той се намираше наблизо, макар че очевидно не беше видял престъплението й — ако това изобщо бе
