— Станало е леко объркване. Взели са го в транспортната кола вместо друг пациент.
Хавършам с мъка откъсна поглед от лицето на директора и добави:
— След това избягал на двама санитари тук. В Уотъртаун, тук, помолил един тираджия да го закара до Бостън. А докато е бягал, изгубил карта на Бостън. В момента е по шосе № 118.
— Бостън ли? Каква преднина има?
— Само половин час. И нашите хора напредват бързо. До двайсет минути ще са го заловили.
— Сега, ако ни извините — вметна Адлър, — имаме малко работа.
Оуен с огромно удоволствие за пореден път изгледа лекаря, сетне се обърна към полицая:
— Надявам се, че ще бъдете така добър да държите риджтънския шериф в течение на събитията тук.
— Разбира се.
Оуен кимна на полицая и без да удостои с поглед Адлър, излезе. Вече се отдалечаваше по мрачния коридор, когато капитанът излезе от кабинета и го настигна.
— Извинявайте. Може ли един въпрос?
Полицаят не беше дребен човек, но Оуен беше доста по-висок от него, затова Хавършам подтичваше след него и не успяваше да види добре лицето му.
— Да не сте били някъде на къмпинг, когато научихте новината?
— Моля?
— Питам ви, защото сте облечен като за къмпинг. Или за лов.
— Просто облякох някакви дрехи и дойдох.
— Чак от Риджтън?
— Пътят е хубав. Признавам, че не спазвах много ограниченията.
— Можехте да се обадите. — След като не получи отговор, капитанът добави: — Да не би случайно да сте и въоръжен?
Оуен предложи да му покаже разрешителното си.
— Не, не е необходимо. Какво работите?
— Адвокат съм.
— Адвокат, а? — Това явно хареса на Хавършам. — Какъв?
— Занимавам се главно с фирмено право.
— Този доктор има доста лошо мнение за Хрубек. Предполагам, че вие и жена ви също. Този човек може да е престъпник и невменяем, но според закона той не е звяр. Той е човешко същество и ако някой го застреля, това ще е също толкова тежко престъпление, както ако убие свещеник. Вие обаче сте адвокат и няма нужда да ви обяснявам тези неща.
— Нека ви попитам нещо, капитане. Срещали ли сте се някога с Майкъл Хрубек? Заставали ли сте лице в лице с него?
— Разбирам ви много добре, но ви гарантирам, че ако го открием някъде мъртъв, аз лично ще дойда да ви разпитам. Дори затворът да ви се размине, това ще означава край на адвокатската ви кариера.
Оуен се вгледа в спокойното лице на капитана.
— Просто ви предлагам тема за размисъл — добави накрая полицаят.
— Благодаря, капитане. Пожелавам ви лека нощ.
С периферното си зрение Майкъл Хрубек (бягащ сред високи треви) забеляза светлина от фарове по черния път, успореден на главното шосе, покрай което тичаше. Колата се движеше с неговата скорост и той предположи, че го следи. Тя изведнъж спря, зави рязко и се насочи към него.
— Конспиратори! — изграчи той.
Паниката го обгърна като рояк оси, той се препъна и се стовари върху рамото си. В дланите му се забиха камъчета и стъкълца, потече му кръв. Той нададе кратък вик от болка, изправи се, пробяга десетината метра, които го разделяха от гората, втурна се сред ниските храсти и залегна на земята. След няколко минути зелената кола премина бавно покрай него и спря.
Вратата изтрака и отвътре слезе някакъв мъж. Конспираторът се приближи към гората и започна да обикаля. Хрубек се сви на кълбо. Затвори очи и се опита да заспи, за да стане невидим.
— Майкъл! — извика неуверено преследвачът, сякаш не беше решил дали да крещи, или да шепне. — Там ли си?
Имаше нещо познато в този глас.
— Майкъл, аз съм.
„Доктор Ричард! — даде си сметка удивеният пациент. — Доктор Ричард Колер от Марсден!“
А дали наистина беше той? Я по-внимателно. Тук ставаше нещо подозрително.
— Майкъл, искам да поговорим. Чуваш ли ме? Хрубек отвори очи и надникна между папратта. Мъжът наистина приличаше на доктор Ричард. Как го правеха тези мръсници? Хрубек нервно се размърда в храстите. Заоглежда подозрително другия мъж, хилавата фигура, тъмносиния костюм, черните обувки и чорапите „Аргайл“. Раницата му беше с цвят на засъхнала кръв. Наистина приличаше на доктор Ричард. Досущ като него! Трябваше да се признае, че конспираторът умееше да се дегизира.
— Казаха ми, че си избягал. Майкъл, това ти ли си? Мисля, че те виждам.
Стъпките се приближиха. Хрубек се притисна до своята раница. Беше тежка и металните предмети вътре издрънчаха. Той застина при този звук, сетне бръкна безшумно вътре. На дъното напипа револвера.
— Майкъл, знам, че си уплашен. Искам да ти помогна.
Той се прицели в приближаващия се мрачен силует. Можеше да застреля натрапника в главата. Не. Това щеше да бъде прекалено милостиво. По-добре да се прицели в корема и нека мръсникът умре като войник на бойното поле, с разкъсани от шрапнел вътрешности.
„…защото аз обичам хубавото момче, което даде живота си за мен…“
Стъпките се приближиха. Лъчът от мъничкия фенер пълзеше по земята, освети една туфа на две стъпки от крака му, след това се отдалечи. Хрубек вдигна револвера до лицето си. Миришеше на машинно масло и метал. Когато отново погледна към полето, му хрумна една ужасна мисъл: Ами ако не беше преследвач? Може би това наистина бе доктор Ричард. Може би и той беше конспиратор! Може би през пялото време е бил предател. От първия шибан ден на познанството им. Четири месеца на предателство!
— Търся те навсякъде. Искам да ти дам едно лекарство. От него ще се почувстваш по-добре.
„Как можеш да се почувстваш по-добре, когато ще си мъртъв? — отговори му наум Хрубек. — Как може от отровата да се почувстваш по-добре? Как може да твърдиш нещо
Конспираторът беше на три метра. Дясната ръка на Хрубек, която държеше револвера насочен право в корема на доктор Ричард предателя (или Джон Конспиратора преследвача), затрепери.
— Аз съм последният ти шанс. Някои хора искат да ти причинят страдание…
„О, това го знам. За новина ли ми го пробутваш? Дали ще ти хареса да говорят за теб в новините? Си Ен Ен ще направи истинска сензация от разпилените ти черва.“
Той вдигна ударника. Изщракването беше много тихо, но по необясними причини изпълни Хрубек със страх. Той затрепери. Револверът се изплъзна от ръката му и той остана като парализиран дълго време. Накрая пред очите му стана по-тъмно и от най-тъмните кътчета на тъмната гора и мозъкът му отказа да действа, като счупена бургия, забита в твърда дъбова дървесина.
Когато отново отвори очи и възвърна способността си да вижда, бяха минали няколко минути. Въздухът бе по-хладен, по-влажен, по-потискащ. Конспираторът беше изчезнал, колата му — също. Хрубек напипа револвера и внимателно спусна ударника, сетне прибра оръжието в раницата. Когато се изправи, замаян и дезориентиран, и отново се затича, Хрубек се почуди дали случилото се не е било просто сън. Накрая стигна до извода, че дори да не е било реално, видението е послание от Господ — изпратено, за да му напомни, че тази нощ не бива да се доверява на никого, дори на най-близките си приятели (или на тези, които се представяха за такива).
