дълбоки следи от обувки — оставени от човек, тежащ повече от сто килограма. Бяха пресни. Откри и отпечатъци от копчета там, където преследваният беше лежал и бе гледал към шосето, може би в очакване на преследвачите и техните кучета. В калта бе оставен отпечатък от широка длан, а под него буквите:
Мръсник! Оуен слезе бавно и внимателно въпреки възбудата. Не можеше да си позволи да си счупи някой крайник точно сега. В основата на скалите отново освети земята. Откри кална локва наблизо и забеляза следи от обувки съвсем като видените на върха на възвишението. Въпреки че не бяха на големи разстояния една от друга, те бяха по-дълбоки при пръстите, което показваше, че Хрубек е тичал или е вървял бързо. Следите водеха към пътя, сетне на юг през полето и накрая на запад.
Оуен продължи по тези ясни отпечатъци през тревата. Смяташе да се увери, че Хрубек наистина е тръгнал на запад, преди да се върне при джипа и да продължи да гледа за беглеца от шосето. След десетина метра взе решение и прескочи една каменна ограда, ограничаваща голямо поле.
Внезапно кракът му се закачи в скрита тел и той се стовари по очи към един стоманен капан.
Големият капан на „Отава Манюфакчъринг“ бе поставен безупречно на участък от пътя, лишен от опори, за които да се хванеш при падане, точно зад ниския зид, така че преследвачът да е стъпил само с единия крак на земята. Оуен пусна фенера и закри лице, в последния момент насочи револвера си към желязното устройство и стреля четири пъти в отчаян опит да го накара да се затвори. Капанът затанцува под ударите от едрокалибрените куршуми. Разхвърчаха се камъчета, трева и горещи метални частички, Оуен се извъртя настрани и остави лявото му рамо да поеме основния удар.
Когато се стовари на земята, главата му отскочи от затворените челюсти на капана и той остана да лежи зашеметен. По челото му се стичаше кръв и той си представяше яките метални челюсти, захапващи лицето му. Скоро се извъртя в очакване Хрубек да е използвал капана така, както би постъпил той — да го замае и да даде на лудия възможност да го нападне в гръб. Оуен се огледа, приклекна зад оградата. След като никой не го нападна, извади празните гилзи и неизползваните патрони и презареди. Прибра двата патрона и отново се огледа.
Нищо. Освен свиренето на вятъра в клоните на дърветата не се чуваше друг звук. Оуен бавно се изправи. Значи капанът бе предназначен единствено за кучетата. В яростта си той грабна капана и го запокити надалеч в полето. Намери куршумите и ги зарови, опипа лицето и рамото си, за да установи пораженията. Не бе пострадал сериозно.
Гневът му бързо се уталожи и той се засмя. Капанът показваше, че Майкъл Хрубек все пак е достоен противник — безскрупулен и хитър. Оуен изпитваше най-голямо удоволствие, когато преследваше силен враг — неприятел, който да го постави на изпитание.
Побърза да отиде при джипа, запали двигателя и продължи бавно на запад, без да сваля очи от полето вляво. Така се бе съсредоточил, че с предното стъкло закачи един пътен знак. Изтракването го стресна; Оуен натисна рязко спирачка и погледна знака.
Той съобщаваше, че до дома му остават точно седемдесет и четири километра.
Майкъл Хрубек стоеше приведен в тревата, галеше работния си комбинезон и се чудеше каква е тази кола, която наблюдаваше.
Това със сигурност бе клопка. Вероятно отвсякъде го дебнеха стрелци с дългоцевни мускети. Стрелците в онези дървета го дебнеха да се приближи към спортната кола.
Той вдиша бавно и си напомни, че не бива да се издава. След знака
Сега Хрубек отново се надигна и погледна колата. Около нея не видя никого. Въпреки това остана скрит сред тревата, неподвижен, насочил оръжието си към дърветата напред. Миризмата на трева събуди стари спомени. Той се опита да не им обръща внимание, но те го преследваха.
„О, какво имаш на главата, мамо? Какво си си сложила?
Мамо…
Махни тази шапка, мамо, никак не ми харесва.“
Преди петнайсет години Майкъл Хрубек бе момче, едновременно много яко и много дебело, с тромави крака и дълъг врат. Един ден, докато си играеше във високата трева зад една стара върба, той чу:
— Майкъл! Майййй-къл!
Майка му се появи на верандата на малката им крайградска къща в Уестбъри, Пенсилвания.
— Майкъл, моля те, ела.
Носеше широкопола червена шапка и красивата й коса под нея танцуваше като жълти пламъци на вятъра. Дори от това разстояние той виждаше лакираните й в тъмно нокти, като пресни изгаряния от цигари. Очите й бяха тъмни, засенчени от периферията на шапката и от удивителния й грим. Подозираше, че го прави, за да ги скрие от него.
— Скъпи… Ела, трябваш ми.
Той се изправи и се приближи към нея.
— Много бързах и не успях да се отбия да напазарувам. Иди в магазина. Трябва да купиш някои неща.
— О, не! — възкликна отчаяно момчето.
Тя знаеше, че не иска да отиде, така поне твърдеше, но господин и госпожа Кливън или Абърнати, или Потър щели да дойдат всеки момент, а в къщата нямало мляко и кафе. Или нещо друго.
— Не, не мога.
Напротив, напротив, можеше. Той бил нейният малък войник. Истински смелчага, нали?
— Не е така — заплака той. — Има си причина да не искам.
— И внимавай за рестото. Да не те излъжат пак.
— Няма да ми дадат да пресека улицата — възрази Майкъл. — Ще се загубя!
— Не се тревожи, миличък, ще ти обясня всичко — опита се да го успокои тя. — Ще ти напиша бележка.
— Не мога.
— Направи го заради мен. Моля те. И по-бързичко.
— Не знам!
— На дванайсет години си. Можеш — не отстъпваше тя.
— Не, не, не…
— Моля те само да отидеш до магазина и да купиш някои неща. — Устата й се разкриви в усмивка. — Моето смело войниче може да направи това за милата си майчица, нали?
В следващия момент обаче Кливънови или Милфордови, или Пилчърови дойдоха и майка му не успя да му напише бележката. Уплашеният Майкъл стисна с всички сили петдоларовата банкнота и започна похода си към близкия магазин.
След един час се обадиха на майка му, че Майкъл е влязъл преди десет минути в магазина и е направил беля.
— Синът ви — обясни затрудненият управител — иска магазина.
— Магазина ли иска?
— Твърди, че сте му заръчали да купи магазина. Още малко и ще повикам полицията. Опипа една от касиерките ни. По… така де… гърдите. Тя е в деликатно състояние.
— О, мили Боже!
Майка му веднага изтича в магазина.
Разтрепераният от ужас Майкъл стоеше на опашката. Изправен пред невъзможността да изпълни задачата си (да купи магазина), той загуби способността да мисли разумно, хвана касиерката за дебелата ръка и с хълцане набута петдоларовата банкнота в джобчето на блузата й.
