Милост

диагонал, но изведнъж спря и запрати тиксото в другия край на стаята.

Влезе в спалнята и седна върху мекото двойно легло. Представи си как ще обясни цялата история на Джил — отчуждаването, делото, — но често се разсейваше, защото във въображението му бившата му жена бе облечена в яркорозова прозрачна нощница.

Хек продължи да разговаря мислено с нея няколко минути, сетне се почувства глупаво. Легна по гръб, загледа кълбестите облаци и започна друг мълчалив разговор — този път не с Джил, а с баща си, който в момента се намираше на километри оттук и вероятно спеше в огромната колониална къща, която притежаваше от двайсет години, без ипотеки, само негова. Трентън Хек си представяше как му казва: „Само за малко, татко. Може би месец-два. Докато стъпя отново на крака. Старата ми стая е достатъчна. Устройва ме напълно.“

О, тези думи звучаха глупаво. Като извиненията на обирджиите и крадците на коли, които бе залавял на местопрестъплението. И в отговор баща му поглежда над дългия си нос, който Трентън се радваше, че не е наследил, и казва: „Остани колкото искаш, сине“, въпреки че скритото значение на думите му е: „През цялото време си знаех, че няма да се справиш сам. Знам го още от момента, когато се ожени за онази русокоса сексбомба, която няма нищо общо с майка ти, знаех си…“ Старецът никога не беше разказвал на сина си как след уволняването си от металургичния завод през 1959 година е стъпил на крака и е започнал търговия с автомобили, за да си осигури достоен живот въпреки всички трудности… Нямаше нужда, защото тази история се разказваше от други — десетки, стотици пъти — и когато Хек стоеше пред баща си, сякаш не спираше да звучи в ушите му.

„Времената се менят — помисли си Хек. — Аз не съм като теб, татко, толкова е просто.“

Той отпи глътка горчива бира и съжали, че Джил не е с него сега. Представи си как двамата пълнят кашони и планират бъдещото си преместване.

В далечината се чу клаксон на камион и Хек се замисли за самотния козодой от старата песен на Ханк Уилямс.

„О, хайде — помисли си, — кога ще завали?“ Той обожаваше тропането на капките по ламаринения покрив на фургона. Нищо не го приспиваше по-добре от този шум. „Като няма да получа наградата, поне да се наспя.“

Трентън Хек затвори очи и задряма; жалният стон на клаксона проехтя още веднъж в далечината.

12.

Оуен Ачисън познаваше логиката на преследваните животни и разбираше инстинктите, управляващи действията както на жертвата, така и на хищника.

Той можеше да стои неподвижно с часове, нагазил в някое леденостудено блато, толкова тихо, че някоя непредпазлива патица или гъска се подлъгваше да прелети на метри над главата му, за да падне в следващия момент мъртва, поразена от сачмите на пушката му. Умееше да се движи безшумно, почти невидим, да се промъква срещу вятъра към някой нищо неподозиращ елен и без оптически мерник да изпрати куршум право в сърцето му.

Като дете се беше научил да следва лисичите пътеки и да залага капани точно там, където минават бледорижавите животни. Умееше да надушва миризмата им и да забелязва едва различимите им следи сред тревата. Събираше мъртвите им тела и ако някоя успееше да избяга, той я преследваше с километри — не просто да си прибере капана, а да прекрати страданията на животното, за което имаше цяла церемония. Болката според философията на Оуен Ачисън бе слабост, а смъртта — сила.

Беше убивал и хора. Прицелваше се в тях спокойно с черната си М-16, празните гилзи се приземяваха със звън почти едновременно с жертвата. (За него звънът на гилзи бе най-характерният звук на войната, дори по-запомнящ се от самото тракане на автоматите.) Те се втурваха към него като деца, които си играят на война, онези мъже и жени с допотопните им пушкала, и той ги сваляше един след друг, дзън, дзън, дзън.

Майкъл Хрубек обаче не беше животно, управлявано от инстинкти. Не беше и войник, подтикван от жажда за кръв или любов (а може би и страх) към страната си.

Какво бе той все пак?

Оуен Ачисън просто нямаше представа.

Той шофираше по шосе № 236 край Стинсън и търсеше крайпътен магазин или бензиностанция, където има телефон. Искаше да се обади на Лиз. Тук обаче пътищата бяха пусти. Единствените светлини идваха от няколко къщи на едно възвишение в далечината. Той стигна до едно разширение. Спря джипа и посегна към задната седалка. Измъкна затвора на ловната си карабина и прибра добре смазаното парче метал. Извади от жабката дълъг черен халогенен фенер с шест батерии и покрит с парче плат рефлектор. След като заключи вратите, отново провери дали револверът му е зареден. Продължи на зигзаг по шосето, докато не откри особени следи от гуми: тук някаква кола бе спирала, а сетне рязко бе потеглила.

Наведе се и на светлината на фенера откри къде Хрубек беше скочил от катафалката: отъпканата трева, преобърнатите камъчета, следите от боси крака. Оуен продължи бавно. Защо му е било на Хрубек да се търкаля в тревата? Защо бе отскубнал от нея? За да спре кръвотечението от рана? За да повърне? Дали нямаше някакви други цели? За камуфлаж?

Какво бе намислил?

На два метра от разширението се виждаха много отпечатъци, имаше и на Хрубек, но повечето принадлежаха на преследвачите и на кучетата им. Три животни, отбеляза той. Хрубек бе продължил спокойно, сетне се беше затичал на запад през тревата и храсталака досами пътя. Оуен повървя по следата стотина метра, след това забеляза, че Хрубек е изоставил пътя и се е насочил на юг към ниско възвишение, успоредно на шосето и отстоящо на двайсетина метра от него.

Оуен продължи по следата, докато тя не се загуби. Коленичи и огледа района. Зачуди се дали Хрубек е достатъчно хитър за „еленско ходене“, което се използваше от професионалните бракониери: поставяне на краката вертикално, при което не се оставят най-очевидните признаци за минаването (не отпечатъци, а преобърнати камъчета, листа и клонки). Не откри обаче стъпкани тревички — единствените следи, оставяни при „еленско ходене“. Стигна до заключението, че беглецът просто се е върнал по собствените си следи, отказал се е от пътя на юг и отново е поел покрай шосето.

На петдесет метра на изток откри, че Хрубек е повторил този ход — тръгнал е на юг, продължил е известно време и пак се е върнал назад. Значи основната му цел беше на изток, но и нещо на юг го привличаше. Оуен проследи пътя му отново до шосето. Застана на една поляна с висока трева и забеляза, че преследвачите са спрели и тук.

Изгаси фенера, извади револвера и продължи в хладния мрак, притискащ го от всички страни като снежна преспа. Спря и противно на всяка логика затвори очи.

Оуен Ачисън се опита да прогони благоразумния, четирийсет и осем годишен бял адвокат от съзнанието си. Постара се да вникне в разума на Майкъл Хрубек, един мъж, измъчван от лудостта. Няколко минути остана така, в пълен мрак.

Нищо.

Не успя да почувства нито частичка от Хрубековата лудост. Той отвори очи и стисна револвера.

Тъкмо смяташе да се връща при джипа и да продължи към паркинга при Уотъртаун, когато му хрумна нещо. Дали не смяташе Хрубек за по-луд, отколкото бе всъщност? Не беше ли възможно, макар и лишена от разум, неговата вселена да се подчинява на същата логика като душевния свят на всеки нормален човек? Адлър бе твърде неубедителен с приказките си за обърквани и упоени с лекарства пациенти. „Я да помислим малко — каза си Оуен. — Да погледнем какво е направил Хрубек: измислил е план за бягство от болница за криминално проявени душевноболни, изпълнил го е успешно и е успял да се изплъзне на професионални следотърсачи.“ Той реши, че е време да започне да гледа на Хрубек малко по-сериозно.

Върна се там, където свършваха следите на беглеца, и постави крака си точно върху огромните отпечатъци от краката на лудия. Този път не затвори очи, а се вгледа право към билото на каменистото възвишение напред. Остана така известно време, сетне се приближи към основата на скалите. Потопи пръсти в калта и намаза лицето си. Извади от задния си джоб тъмносиня плетена маска и я нахлупи. Започна да се изкачва.

След пет минути откри каквото търсеше. На върха на скалите имаше утъпкана трева, счупени клонки и