— Вземете ги! — не спираше да крещи. — Вземете парите!
Майка му го изведе и когато се върнаха вкъщи, го вкара право в банята.
— Страх ме е.
— Нима? Моето малко войниче е уплашено? От какво?
— Къде бях? Не си спомням всичко.
— „Нищо“. „Не си спомням нищо“. Сваляй сега тези мръсни дрехи.
Те бяха покрити с прах и дървени стърготини — при вида на майка си с модната й шапка пред автоматичната врата на магазина Майкъл се бе опитал да се скрие.
— Искам да дойдеш и да се извиниш на гостите ми за това, което направи. След това ще си легнеш и ще останеш в стаята си до утре сутринта.
— В леглото?
— В леглото — тросна се тя.
— Добре — съгласи се той. — Добре.
Това наказание ли беше, или утешение? Не можеше да разбере. Майкъл се замисли върху това за няколко минути, сетне седна върху тоалетната чиния, изправен пред поредния проблем. Майка му бе пуснала мръсните му дрехи в пералнята. Нима искаше от него да се яви пред гостите гол? Той се огледа за нещо, което да облече.
След пет минути Майкъл отвори вратата на хола и се появи с пеньоара на майка си.
— Здравейте — рече на гостите. — Опитах се да купя шибания магазин. Съжалявам.
Господин Абърнати или Монро прекъсна изречението си на средата. Жена му вдигна ръка пред устата си, сякаш да се спре да не изрече нещо, за което после ще съжалява.
Майка му обаче… Тя се усмихваше! Майкъл остана удивен. Въпреки че гримираните й очи оставаха хладни, тя се усмихваше.
— О, ето го нашето хубаво малко войниче — прошепна. — Не изглежда ли модерно?
— Намерих го зад вратата.
— Я виж ти.
Тя поклати глава.
Майкъл се усмихна. Модерно. Той се почувства изключително доволен от себе си и повтори извинението си през смях:
— Опитах се да купя шибания магазин!
Гостите, хванали чаши с чай вместо с кафе и лимон вместо мляко, не смееха да се погледнат. Майката на Майкъл се изправи.
— Промених си решението, Майкъл. Толкова си хубав, защо не излезеш да си поиграеш?
— Навън ли? Усмивката му се стопи.
— Хайде. Искам да излезеш навън.
— Ще се чувствам смешно с този…
— Не, Майкъл. Хайде вън.
— Ама може някой да ме види — заплака той. — Някой може Да ме види.
— Веднага! — изкрещя тя. — Изкарай шибания си задник навън!
Изведе го за ръка, направо го изхвърли от предния вход. Две съседски момичета го видяха. Отначало се подсмихнаха, но той започна да ги гледа настойчиво и да си мърмори нещо и те се смутиха и се прибраха. Майкъл се обърна към вратата на собствения си дом. Чу изщракване на резето. Погледна през мръсното стъкло и видя как майка му се извръща. Той се върна при върбата в задния двор и до края на деня остана свит в тревата, досущ като тази, в която се криеше сега. Сега, когато внимаваше за стрелци и наблюдаваше колата.
Докато слушаше шумоленето на тази трева и чувстваше гъделичкането й върху кожата си, Майкъл си спомняше много подробности от онзи ден. Помнеше го толкова ясно не заради важността на онази случка за целия му живот — това беше първият му разрив с реалността, първият признак за изкривяване на съзнанието му. Образите от онези няколко часа бяха променени от въображението му и изминалите години, погребани под други спомени, много от които бяха не по-малко натрапчиви и тъжни. Тази нощ, подтикнат от миризмата и докосването на тревата, той вероятно бе вникнал по-дълбоко в онова събитие (както съветваше доктор Ричардсън), но сега не можеше да издържа повече. Със стрелци или без, трябваше да действа. Той се изправи и тръгна към шосето.
Спортната кола очевидно се беше развалила. Гюрукът й бе вдигнат, вратите и прозорците — заключени. Близо до задната броня върху асфалта стоеше червен триъгълник. Хрубек се почуди дали функцията му е да показва на стрелците мишената им. Той захвърли пластмасовия знак в храстите като летяща чиния.
—
Без да обръща внимание на вътрешността на колата, той отиде направо при багажника. Истински подарък! Виж само. Подарък от Моя Господ! Багажникът беше заключен, но той просто хвана велосипеда с две ръце и го издърпа. Около него се посипаха парченца метал и пластмаса от стойката. Той постави колелото върху асфалта и погали рамката и кожената седалка, скоростите и жилата на спирачките. От хладния метал му стана приятно. Наведе глава към кормилото и отърка буза в него.
Хрубек извади един маркер от джоба си и написа върху ръката си: „О, странни са делата на ГОСПОД. благодарЯ за тази кРасива радОСТ, ГОСПОДИ.“ До тези думи нарисува змия и ябълка и написа ЕВА. Близна името и отстъпи назад, загледа новопридобитото си транспортно средство със страхопочитание и благодарност.
Ричард Колер се озова в един враждебен свят.
Носеше вълнен костюм, копринена вратовръзка, червено-зелени три четвърти чорапи и една половинка обувка — какво по-ясно доказателство, че животът сред природата не е за него?
Той се наведе плахо и издърпа другата си обувка от рядката, миришеща на метан тиня, след това я избърса криво-ляво в тревата наблизо. Напъха крака си в нея и продължи пътя си на запад.
Интересно как тази гора го потискаше повече от всяко друго място — дори от мрачния тесен кабинет, където често прекарваше по петнайсет и повече часа. Пулсът му едва се напипваше, крайниците го сърбяха и той дишаше с усилие. Освен това му се причуваха шумове и се чувстваше напълно дезориентиран. Беше готов да си признае, че се е загубил. Ориентирите му — дървета, стълбове, храсти — бяха неясни и все се появяваха там, където не ги очакваше. Много често, когато тръгнеше към тях, те просто изчезваха; преди това понякога се превръщаха в зловещи силуети или лица.
Той носеше през рамо ръждивокафявата си раница със спринцовката и лекарствата, през ръката си бе преметнал черния си шлифер. Беше прекалено горещо, за да го облече, и той се чудеше защо изобщо го е взел. Съобщенията за наближаващата буря навяваха мисълта, че една каска и рицарска броня ще му осигурят по-добра защита от тънкия плат.
Колер беше спрял беемвето си на шосето, на километър оттук и се движеше през гората твърде бавно. Подметките на обувките му се хлъзгаха по камъните и вече бе падал два пъти. Втория път едва не си изкълчи китката. Острите бодли на една шипка закачиха панталоните му и той загуби цели пет минути, докато се освободи.
Все пак се смяташе за късметлия. Сестрата, която го предупреди за бягството, му бе съобщила, че младежът е избягал край Стинсън и явно е стигнал чак до Уотъртаун.
Докато пътуваше в тази посока по шосе № 36, Колер почти бе сигурен, че е забелязал Майкъл на една поляна. Слезе от колата и претърси района. Извика няколко пъти пациента с молби да се покаже, но не получи отговор. След това отново тръгна с колата, но не стигна много далеч. Отби в един страничен път и зачака. След десет минути му се стори, че отново вижда беглеца.
Досега не беше открил следа от Майкъл. С надеждата, че ще се натъкне случайно на него, психиатърът отново вървеше из пущинака на запад — посоката, в която явно се движеше и Майкъл.
„Къде си, Майкъл? Защо си тук тази нощ? О, аз се опитах да надникна в съзнанието ти, но то е тъмно. Тъмно като това небе.“
