ще изпадне в паника. Безумна паника. Ще се наложи да го застреляте. Адлър иска всичко да се уреди колкото се може по-безболезнено за него. Четиринайсет хиляди.
Мили Боже. Хек стисна очи, сетне ги отвори точно навреме, за да види блясъка от поредната мълния. В краката му Емил пристъпяше нервно, този човешки разговор му беше дошъл до гуша.
„Взимай парите и бягай. Обади се в банката, дай им тлъстия чек.“
Четиринайсет хиляди щяха да му спечелят отсрочка от още девет-десет месеца. Може би дотогава полицията щеше да намери пари да върне на работа всички служители, съкратени през последните три години. Може би в някоя от трийсет и шестте охранителни фирми, до които Хек бе изпратил молби за работа, щеше да се отвори свободно място.
Може би Джил щеше да се върне с цял куп пари и прозрачната си нощница. Четиринайсет хиляди долара! Той въздъхна:
— Е, господине, разбирам загрижеността ви за пациента и уважавам това. Има обаче и други хора, за които трябва да се мисли. Аз не съм бил полицай просто така. Двамата с Емил имаме всички шансове да заловим този човек. Много по-големи от вашия, дори да говорите за двойни блъфирания и тем подобни.
— Ама той не е опасен. Това никой не го разбира. Вие го преследвате като животно, това го прави опасен.
Хек се засмя:
— Е, вие психиатрите разбирате от разни неща, не се съмнявам. Само че онези двамата, които едва не е убил тази нощ, вероятно няма да са съвсем съгласни с вас.
— Убил? — Очите на Колер проблеснаха, лекарят изглеждаше почти толкова разстроен, колкото когато Хек бе допрял дулото на пистолета си в главата му. — Какво говорите?
— Онези санитари.
— Какви санитари?
— Нападнал ги е близо до Стинсън малко след като избягал. Мислех, че знаете.
— Знаете ли имената им?
— Не, откъде ще ги знам? От болницата в Марсден са. Само това знам.
Колер се отдалечи към колата. Вдигна малкия череп. Потърка го разсеяно в ръце.
— И така — продължи Хек, — страхувам се, че трябва да отхвърля предложението ви.
Лекарят се загледа за момент в нощното небе, сетне се обърна към него:
— Направете ми само една услуга. Ако го намерите, не го заплашвайте. Не го гонете. И каквото и да правите, за Бога, не насъсквайте това псе срещу него.
— Това да не е лов на лисици.
Колер му подаде визитна картичка:
— Това е номерът на телефона в кабинета ми. Ако го откриете, обадете се. Там винаги има човек, който да ми изпрати съобщение. Ще съм ви много благодарен.
— Ако имам възможност, ще се обадя. Само това мога да обещая.
Колер кимна и се огледа в опит да се ориентира.
— Това там шосе № 236 ли е?
— Да.
Трентън Хек се облегна на колата и с лека усмивка изпрати с поглед странния хилав мъж, мръсен като каналджия, с костюм, вратовръзка, скъпо палто и раница, скитащ се по този забутан и пуст селски път.
Роналд Адлър разглеждаше картата на окръг Марсден.
— Пресякъл границата на щата. На кого би му хрумнало? — Гласът му звучеше монотонно, безстрастно. — Масачузетската пътна полиция сигурно ще го хване до половин час. Искам план за действие при най-лошия случай.
— За наградата ли говорите? — осведоми се Питър Грима.
— Каква награда? — сопна се директорът.
— Ъммм. Какво искахте да кажете с „най-лошия случай“?
Адлър явно знаеше много добре отговора, но известно време мълча, вероятно от някакво суеверие, запазило се въпреки медицинското му образование.
— Ако убие полицай или някого другиго. Това имах предвид.
— Е, това е възможно, предполагам — измънка Гримс. — Вероятно.
Адлър отново насочи вниманието си към докладите от Отделение Е.
— Всичко точно ли е?
— Напълно. Гарантирам.
— Хрубек е бил в дома за адаптация, така ли? Колер е провеждал индивидуална психоанализа, а? Тази терапия, с която постоянно досажда на хората?
„И която публикува в най-реномирани научни списания“ — помисли си Гримс, но отговори лаконично:
— Така излиза.
— Препоръките на Националния психиатричен институт. Всички ги знаем. Изискванията за индивидуална психотерапия са пациентите да са млади, интелигентни, да имат периоди на подобрение в миналото. И да са по-скоро в остра фаза на заболяването, не в хронична… О, и да имат някакви успехи в сексуалния живот. Това надали може да се каже за Майкъл Хрубек.
Асистентът едва се сдържа да не отбележи: „Освен ако не наречем изнасилването успех в сексуалния живот.“ Почуди се дали при такива думи шефът ще го уволни, или просто ще се засмее.
— Такъв картон… — Адлър прехвърли няколко страници — … и въпреки това Колер го подлага на терапия. Ясно е, че Колер се проявява като пълен невежа в това отношение. Я да обсъдим нещата. Онази врата отворена ли е? Моята бе. Затвори я, ако обичаш.
Гримс затвори вратата, докато директорът прехвърляше материалите за Хрубек, където бяха отразени плановете на пациента да изтръгне вътрешните органи на лекуващия лекар с голи ръце — процес, описан твърде подробно и издаващ забележителни познания по човешка анатомия.
Когато Гримс отново се отпусна в креслото си, Адлър вече бе затворил досието и се взираше в тавана. Отпусна ръце в скута си, където нагласи нещо. Накрая каза:
— Даваш ли си сметка какво е направил хер доктор Колер?
— Той…
— Знаеш ли за случая с Бъртън Скот Уебли? Бъртън Скот Уебли Трети. Или Четвърти. Не си спомням точно. Знаеш ли за него? Преподават ли ви такива феноменални случаи в… Къде беше завършил?
— Университета „Кълъмбия“, господин директор. Не съм запознат със случая, не.
— „Кълъмбия“. — Адлър провлачи думата с презрение. — Уебли Трети или Четвърти. Бил е пациент в Ню Йорк. Не знам точно къде. Може би в „Кридмур“ или в „Пилгрим“. Да не гадаем за това. Не, чакай. Бил е частен пациент. При „велики“ учени като нашия приятел Зигмунд Колер. Най-изтъкнати доктори. Доктори като за „Кълъмбия“.
— Разбирам.
— Слушай сега, Колер смята, че нашите психиатрични болници са пълни с непризнати таланти. Поети и художници. Неразбрани гении, събрали в себе си просветление и лудост, двете лица на дявола. — Адлър забеляза неразбиращия поглед на асистента си при това лирично отклонение и продължи по същество: — Уебли е бил параноиден шизофреник. С халюцинации. Моносимптомен. Двайсет и осем годишен. Звучи ли ти познато, Гримс? Халюцинациите му били свързани със семейството му. Все някой го преследвал и подобни глупости. Въобразявал си, че баща му и леля му имали кръвосмесителна връзка. Има и документиран случай на содомия. По някаква кабелна телевизия, ако се не лъжа. Веднъж нападнал леля си с вилица. След това го въдворяват принудително. Шоковата терапия с инсулин е много модерна и лекарите му го вкарват в сто и седемдесет коми.
— Мили Боже!
— Когато кръвната му захар достига опасни нива, започват с електрошок за шест месеца. С такъв голям
