Те се спуснаха по стръмната пътека към долината пред тях. Колер скоро се задъха. Когато стигнаха равно място и дишането му се нормализира, рече:
— Разбира се, че не можете да сте сигурни, че не е тръгнал към Бостън.
— Как така?
— Ами, ако е достатъчно умен — изтъкна лекарят, — за да ви излъже, че е тръгнал на изток, може би сега ви подвежда, че върви на запад. Двоен блъф.
Да. Хек не се беше замислял за това. Разбира се, защо да не може Хрубек отново да тръгне на изток? Може би наистина се беше запътил към Бостън. Той се замисли върху това за момент, сетне призна:
— Така е, но аз не мога да преровя целия Северозапад. Аз просто следвам носа на кучето си.
Каза го, макар че в момента много добре съзнаваше, че кучето му няма никаква представа къде е плячката му.
— Това е просто една тема за размисъл — каза лекарят.
Продължиха по пътеката през долината до една стара кариера. Хек си спомни как в самотното си детство се беше интересувал от геология. Бе прекарал много часове да удря с чука в подобни кариери в търсене на кварцови кристали, слюда и гранит за колекцията си. Сега загледа високите скали, набраздени и начупени — като кости, наблюдавани с медицински уреди. Замисли се за рентгеновите снимки на счупения си крак, показващи къде куршумът е раздробил бедрената кост. Защо, замисли се сега, както се беше питал и тогава, му бе показал творението си онзи проклет доктор?
Кучето изведнъж се завъртя няколко пъти, спря и отново се завъртя.
— Надуши ли нещо? — попита шепнешком Колер.
— Не — отвърна Хек. — Когато надуши, ще разберем.
Продължиха след Емил, който започна да обикаля в основата на жълтеникавобелите скали около няколко черни локви. Излязоха от скалистото дере и бавно се заизкачваха. Отново се озоваха при повреденото Ем Джи. Хек се намръщи:
— По дяволите, пак сме там, откъдето тръгнахме.
— Защо сте сам? — попита задъхано Колер.
— Ами, просто така.
— Има награда.
Хек се замисли, сетне попита:
— Откъде знаете?
— Не знаех, но това обяснява защо сте сам.
— Ами вие, докторе? Ако наистина сте го забелязали, защо не се обадихте на полицията?
— Той лесно се плаши. Аз мога да го върна, без никой да пострада. Той ме познава. Доверява ми се.
Емил внезапно застина и се обърна към гората. Хек веднага извади пистолета си. Храстите се размърдаха.
— Не! — извика Колер и понечи да тръгне към храстите.
Хек го хвана за ръката и прошепна:
— На ваше място щях да пазя тишина. Нека да не издаваме присъствието си.
Настъпи тишина. След няколко секунди от храстите изскочи едра сърна, сетне пак се скри. Хек прибра пистолета.
— Трябва да сте малко по-внимателен — посъветва спътника си. — Много сте импулсивен, ако ме разбирате.
Той погледна на юг по пътя, където сивата асфалтова ивица изчезваше сред хълмовете. Емил не показваше никакъв интерес към тази посока, но Хек реши все пак да провери. Понечи отново да поднесе найлоновия плик с гащите на Хрубек към носа на кучето, но Колер го спря.
— Колко? — попита лекарят.
— Колко какво?
— Колко е наградата?
Емил усети миризливата дреха над главата си и потрепна. Хек затвори плика, за да не го дразни. Обърна се към лекаря:
— Това е лично между мен и хората, които плащат.
— Адлър ли? Хек кимна бавно.
— Е — продължи Колер, — той е колега. Работим заедно.
— Щом сте такива приятели, защо не знаете за наградата?
— Колко, господин Хек? — настоя лекарят.
— Десет бона.
— Ще ви дам дванайсет.
За миг Хек спря поглед върху неспокойния Емил. Сетне пак се обърна към Колер:
— Шегувате се.
— Не, напълно сериозен съм.
Хек се изсмя, но изведнъж си даде сметка, че стои пред човек, който е в състояние веднага да му напише чек за дванайсет хиляди долара. А вероятно и отгоре.
— Защо?
— Тринайсет.
— Не се пазаря. Какво искате да направя за толкова пари?
— Да си отидете у дома. Да забравите за Майкъл Хрубек.
Хек се огледа бавно. Далеч на запад проблесна мълния. Изглеждаше на километри от тях. Той огледа пустото шосе и черното небе. Пейзажът изглеждаше още по-обезсърчаващ при перспективата за тези лесни пари. Как можеше да открие един човек в този безкрай? Хек си помисли: „Защо Господ ни изправя пред такива изкушения, когато най-много се нуждаем от тях?“
— Какъв интерес имате вие? — попита отново.
— Просто не искам да пострада.
— Аз няма да му направя нищо лошо. Не това е целта ми.
— Бяхте готов да използвате пистолета.
— Е, ако се наложи, ще го направя. Само че няма да застрелям беззащитен човек в гърба. Не е в мой стил. Когато бях полицай, никога не съм действал по този начин Няма да го направя и сега.
— Майкъл не е опасен. Той не е рецидивист.
— Не ме интересува дали е опасен като женски лос, който защитава малките си, или като екзекутор от мафията. Аз пазя себе си и кучето си и ако това означава да застрелям някого, който ме напада с камък или желязна щанга, няма да се поколебая.
Колер се усмихна леко и Хек се почувства малко глупаво.
— Вижте, той е заложил капани за кучета. Не мога да имам добро мнение за такъв човек.
— Какво е направил? — Усмивката изчезна от лицето на лекаря.
— Заложил е капани. Капани за животни.
— Не. Майкъл не би сторил такова нещо.
— Е, говорете, каквото щете, но…
— Видяхте ли лично такъв капан?
— Знам, че е взел няколко. Още не съм попаднал на тях.
Лекарят помълча, сетне заяви:
— Мисля, че ви използват, господин Хек.
— В какъв смисъл?
Хек беше готов да чуе всякакви обиди, но гласът на психиатъра изведнъж омекна, глас на човек, който е на негова страна и иска да му помогне.
— Адлър знае, че при вида на кучето шизофреникът ще изпадне в паника. Да преследваш човек като Майкъл, е най-неправилното, което може да се направи. Да притиснеш такъв пациент по този начин? Той
