ампераж, че след нея, както се досещаш, той е жив труп.
— Кога било това?
— Няма значение. Малко след като го изключват от контакта, той отива на преглед при главния психиатър и получава нова диагноза. Уебли е в съвършено психическо здраве. И с изключително ясен ум. Доста изненадващо, разбира се, като се има предвид с какви адски смеси го тъпчат. Той е учтив, адекватен, готов да се подложи на нова терапия. Лекарят назначава всякакви възможни изследвания. Уебли се подлага и минава успешно всичките двайсет и пет. Чудотворно изцеление. Случаят е описан в списанието на Американското психиатрично дружество.
— Мога да се досетя какво следва.
— О, нима, Гримс! — Адлър спря развеселения си поглед върху помощника си. — Можеш ли да се досетиш, че след като е освободен, той взима такси до дома на леля си, изнасилва я и я нарязва на парчета, за да търси скрития микрофон, с чиято помощ са събрали доказателства срещу него? Можеш ли да се досетиш, че петнайсетгодишната й дъщеря се прибира точно в разгара на това тършуване и той постъпва по същия начин и с нея? Да се досещаш, че единственото, което спасява осемнайсетгодишния й син, е това, че Уебли заспива сред вътрешностите на момичето? Доста пребледня, Гримс… Нека ти разкажа обаче и края на историята. Това, което е наистина шокиращо: всичко е било планирано. Уебли имал коефициент на интелигентност 146. След като се откачил от лекарствата за промиване на мозъка, той се затворил в библиотеката и научил наизуст всичките двайсет и пет теста, на които трябвало да се яви, и признавам, справил се е отлично.
— Мислите ли, че Хрубек е постъпил по същия начин с Колер? Точно като Уебли?
— Да! Разбира се, че точно това имам предвид! Колер носи цялата отговорност. Пълната отговорност. Смъртта на Калахан и на всички, които ще се простят с живота тази нощ, всичко е по вина на Колер. По негова вина,
— Да. Разбира се.
— Кажи ми какво мислиш за него.
— Надут долен мръсник.
Адлър остана доволен, че още някой споделя това мнение, но в същото време си спомни колко ненавижда Гримс, че е такъв подлизурко.
— Мисля, че има и още — продължи той. — Защо е толкова заблуден? Колер не е глупав. Каквото и да говори, той не е глупав. Защо?
— Аз всъщност…
— Питър, искам да ми направиш една услуга.
— Вижте, господин директор…
— Да ми свършиш малко детективска работа. Когато наведеше глава да погледне над очилата си, иначе слабият Адлър получаваше заплашителна двойна брадичка.
Тъй като беше късно и му бе писнало от болнични интриги, Питър Гримс реши да бъде искрен:
— Вижте, мисля, че няма да ми е приятно.
— Да ти е „приятно“ ли? — избухна директорът. — Я не ми приказвай тези глупости! Искам да видя страх в очите ти, млади момко. Ти не членуваш в съюза. Ако поискам да ти откъсна топките, ще ги схрускам на момента — и много по-лесно, отколкото мога да изритам онези санитари. Не го забравяй. Слушай сега добре. Искам да поразучиш нещата. Запиши си, ако не можеш да запомниш. Готов ли си? — осведоми се саркастично той, забравяйки за момент, че не говори на прост секретар, а на лекар.
Когато се върна заедно с кучето при спортната кола, Хек бе твърдо убеден, че Хрубек пътува на автостоп с колата на Пътна помощ, отзовала се на сигнала за повредата, или се е качил незабелязано отзад.
Май този път наистина си беше намерил транспорт, помисли си и потрепери от хладния ветрец.
„О, Боже, аз току-що се отказах от почти едногодишна заплата само за да се направя на много справедлив и загрижен за обществото. А ето какво стана. Загубих следата напълно. Какво би направила ти, Джил? Кажи ми, че и ти щеше да му кажеш да си гледа работата.“
Ала не бе така, той го знаеше. На негово място Джил веднага щеше да се затвори вкъщи и да заключи чека на Колер в сейфа си. Досега вече щеше да спи сладко.
С розовата си нощница.
„О, мила…“
Емил изведнъж вдигна глава и подуши въздуха. Обърна се на север към шосе № 236 и се затича натам. Хек го последва, като отпусна каишката.
„Какво става?“
Вятърът подухна отново и Емил продължи да тича.
Хек погледна асфалта и ядосано присви очи.
— По дяволите! За това не се бях сетил. Велосипед!
Хек накара кучето да спре, огледа асфалта и откри следа от колело, водеща с леко криволичене от колата към главното шосе. Беше много широка — велосипедистът сигурно тежеше над сто и двайсет килограма.
Най-сигурното доказателство обаче бе Емил, който държеше главата си вирната високо. Когато кучето вдигне така нос и премине от следене на миризма по земята в душене на въздуха, това е ясен признак, че преследваният се движи с велосипед или мотоциклет. Вероятно допреди вятърът да задуха от север, се бяха намирали все по посока на вятъра спрямо целта. Емил размърда уши и запристъпя нервно, готов да се втурне напред.
Хек нямаше намерение да се бави. Следенето на миризма по въздуха е най-трудно и дори най-слабият полъх на неподходящ вятър може да го направи невъзможно.
Той прибра пистолета си и хвана здраво червената каишка на Емил.
— Търси, Емил, търси!
Кучето се затича по пътя. Отново бяха на следата.
„Какво се е променило?“
Застанала на брега на езерото недалеч от терасата, Лиз се почувства объркана. Това място изглеждаше едновременно познато и чуждо. Накрая тя разбра причината. Нивото на езерото се беше вдигнало толкова, че формата на бреговете се бе променила. Една красива туфа тръстики сега беше наводнена, а каменистите островчета по средата, разположени като звездите в съзвездието Орион, вече ги нямаше — бяха напълно залети.
Тя отново се зае с работата си.
Двете жени се бяха отказали от бента, сега изграждаха нова защитна стена по-близо до къщата, трупаха торби с пясък между канавката и ливадата. Дори водата да прелееше през бента, тази импровизирана дига щеше да й попречи да достигне къщата. Освен това, размишляваше Лиз, двете нямаше да се справят с пренасянето на няколко тона пясък през бавно пълнещата се канавка.
Порша пълнеше торбите, а тя ги влачеше или ги носеше до импровизираната барикада. От време на време поглеждаше сестра си. Пръстените и кристалната огърлица вече не се виждаха и деликатните й ръце и късите, съвършено оформени яркочервени нокти на Порша бяха скрити в брезентови ръкавици. Носеше спортна шапка на „Ред Сокс“ от Бостън.
Порша съсредоточено гребеше пясък с лопатата и го изсипваше в торбите. Тъй като години наред се бе трудила в градината, Лиз смяташе, че е физически по-силната. Сега обаче виждаше, че Порша не й отстъпва. Предполагаше, че това се дължи на ежедневните тренировки на сестра й във фитнес залите и по тенискортовете. От време на време младата жена спираше и сваляше ръкавиците си, сетне отново се захващаше за работа. Веднъж се загледа към гората, уви един кичур коса около пръста си и лапна крайчето му. Лиз бе забелязала този навик, появил се вероятно наскоро.
