основите му. Призрачната бяла конструкция от изгнил талашит потъна плавно.
— И без това беше за събаряне. — Лиз кимна към бараката. — Това спестява няколко долара на данъкоплатците. Та, говорех ти за разсадника… — Потърка длани. — Смятам да го купя.
Порша кимна. Отново бе увила кичур златиста коса около пръста си и смучеше крайчето му. На оскъдната светлина лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, а устните й — черни. Беше ли си сложила червило, преди да дойде да пълни торби с пясък?
— Имам нужда от партньор — изрече бавно Лиз. — И предпочитам теб.
Порша се засмя. Беше красива жена и имаше способността за секунди да се превръща в най- прекрасното и сладко същество на света. Често обаче се смееше с дълбок гърлен смях, който напълно унищожаваше всякакъв чар. Правеше го в случаи като този, когато не одобряваше нещо, но оставяше другите да се досетят сами за това.
Лиз се изчерви.
— Аз не разбирам нищо от бизнес, финанси, маркетинг, такива неща. Ти си специалист.
— Аз търгувам с информационни средства, Лиз. Не съм магнат.
— Знаеш повече от мен в тази област. Винаги си говорила, че искаш да излезеш от рекламния бизнес. Миналата година смяташе да отвориш бутик.
— Всеки в рекламния бизнес говори, че иска да напуска и да отвори бутик. Ти и аз в бизнеса…
— Сделката е добра. Лангдел почина миналата година и жена му не може да се занимава с разсадника. Продава всичко за три милиона. Само земята струва два. В момента лихвите за заеми са много изгодни. И Ейнджи е готова да финансира част от предприятието, стига при фалит да получи милион и половина.
— Решила си го сериозно, нали?
— Нуждая се от промяна, Порша. Обичам цветята и…
— Не, за теб лично не съм се съмнявала. Имах предвид, че говориш сериозно за нашето партньорство. Да работим заедно.
— Разбира се. Ти ще се занимаваш с финансовата страна, а аз — с производството. Това не ти ли се струва истински професионално?
Порша се взираше в купчината торби, които бе напълнила. Вдигна една и веднага я пусна.
— Тежки са, а? — установи задъхано. — Може би не трябва да ги пълня толкова.
— Имам много идеи. Ще разширим старата градина и ще построим специална оранжерия за рози. Можем дори да организираме лекции, прожекции, курсове по хибридизиране. Как да направим първата си градина. Ти познаваш хора във филмовия бизнес. Ако работим добре, ще постигнем големи успехи.
Порша помълча, сетне отбеляза:
— Всъщност смятах да зарежа сегашния бизнес в началото на следващата година. Веднага щом получа дивидентите.
— Наистина ли? Точно — тогава смятам и аз да купя разсадника. През февруари или март.
Младата жена побърза да поясни:
— Не, мисля само да си взема една-две години почивка и през това време изобщо да не работя.
— О! — Лиз изправи една торба. — И какво ще правиш?
— Ще пътувам. Искам да се науча да карам уиндсърф. Демонът на моретата.
— Просто така… да не правиш нищо?
— Говориш като мама.
Лиз прикри гнева си:
— Не, просто съм изненадана.
— Може би ще мина през Европа. Миналия път трябваше да се ограничавам. И, Боже мой, онези екскурзии с мама и татко… Истински ад. С хер Л’Оберже от Гестапо за екскурзовод: „Хайде, момичета, какво вършите там? Лувърът затваря след два часа. Порша, не смей да гледаш така онези момчета…“ Ами ти, ха, ти сигурно си единственото дете на света, което си е легнало, без да вечеря, защото не е искало да си тръгне от… какво беше онова място?
— Паркът със скулптурите в музея на Роден — отвърна с лек смях Лиз. — Жертва на световната култура на седемнайсет.
След кратко мълчание Порша каза:
— Не мисля, Лиз. Няма да стане.
— Само година. Опитай се. Ако не ти хареса, можеш да продадеш дела си.
— Мога и да загубя всичко, нали?
— Да, предполагам, че можеш. Аз обаче няма да те измамя.
— Какво мисли Оуен?
„А, дойдохме си на въпроса.“
— Има известни резерви.
Всъщност това едва не разруши брака им. Лиз започна да крои планове за разсадника малко преди смъртта на майка си, когато стана ясно, че двете сестри ще наследят сериозни суми. Оуен искаше да вложи парите в ценни книжа, да наеме няколко юристи и да се премести в нова кантора. Твърдеше, че така ще имат най-добра възвръщаемост на средствата.
Тя обаче беше категорична. Парите бяха нейни и разсадникът идеално я устройваше.
Ако не този на Лангдел, щеше да вземе някой друг в околността. Като практичен човек той състави цял списък с възражения.
— Ти си луда, Лиз. Разсадник. Това е сезонна работа. Зависи от времето. При озеленяването се получават много рекламации. Ще имаш проблеми с нелегалните работници… Ако искаш градина, ще разширим тази. Ще повикаме архитект, можем…
— Искам да работя, Оуен. За Бога, карам ли те да си стоиш у дома и да четеш учебници по право за удоволствие?
— С адвокатската професия човек може да се изхранва — тросна се той.
Колкото повече спореше обаче, толкова по-настоятелна ставаше тя.
— За Бога, Лиз! Така в най-добрия случай ще печелиш по няколко хиляди годишно. По-изгодно е да вложиш парите в банка.
Тя разтвори един брой на „Мъни“:
— Тук има статия за най-изгодните предприятия. Погребалните бюра са на първо място. Аз не искам погребално бюро.
— Стига си се инатила! В банката парите поне ще са на сигурно място. Всичко ли искащ да рискуваш?
— Госпожа Лангдел ми показа счетоводните си книги. От петнайсет години са все на печалба.
Той замълча заплашително. Сетне изсъска:
— Значи вече си говорила с нея, без да се посъветваш с мен?
След малко тя призна, че го е направила.
— Не помисли ли първо да го обсъдиш с мен?
— Не съм й обещавала нищо.
— Още не си взела парите, а вече се чудиш как да ги пропилееш.
— Това е мое наследство, Оуен.
Тук би трябвало да избухне семеен скандал: „Твои значи? Твои, а? Аз те подкрепих, когато учителите стачкуваха…“ „Когато загуби онзи клиент преди две години, именно учителската ми заплата ни измъкна от блатото…“ „Аз върша всичката адвокатска работа за семейството безплатно…“ „През всички онези месеци, когато не можехме да си плащаме тока, защото се записа в проклетия клуб…“
Оуен обаче не изневери на себе си. Замълча и излезе. Грабна старата си 22-калиброва пушка и отиде в гората да стреля по консервени кутии, зайци и катерички.
Лиз остана сама няколко часа. Слушаше далечните гърмежи и си припомняше студенината в очите му, преди да излезе. И в продължение на няколко часа тя не спря да се пита дали не е загубила съпруга си.
Когато се върна обаче, той бе спокоен. Последното, което каза за разсадника, беше:
— Съветвам те да не го правиш, но ако въпреки всичко си решила да продължиш, искам аз да се занимавам с цялата юридическа дейност.
Тя му благодари, но за да се уталожи гневът му, трябваше да минат няколко месеца.
