Ала в крайна сметка откъде можеше да знае дали навикът е отскоро, или не. Тя не знаеше почти нищо за живота на сестра си. Младата жена бе напуснала родния дом на осемнайсет години. Връщаше се рядко, а и когато идваше, обикновено оставаше само за една нощ. Почти винаги прекарваше съботите и неделите с гаджета или с колеги. Празнуването на Коледа в някой далечен хотел, колкото и романтично да бе, не привличаше особено Лиз. През летните ваканции от колежа Порша предпочиташе да пътува с приятелки или да си намира сезонна работа в града. Когато се отказа от следването, младата жена заряза апартамента си в Бронксвил и се премести в Манхатън. По онова време Лиз работеше в гимназията на Риджтън и живееше в малка къща под наем в Рединг. Надяваше се, че след напускането на „Сара Лоурънс“ сестра й ще се върне в провинцията. Но Порша отхвърли предложението с усмивка, сякаш беше пълна лудост. Изтъкна, че трябвало да се премести в Ню Йорк. Време било да стане „гражданка“.
Лиз си спомни как се беше чудила какво означава този израз и защо сестра й смята това за толкова належащо.
Питаше се какво ли е да си „гражданка“. Как прекарваше времето си Порша? Флиртуваше ли с шефа си? Плетеше ли интриги? Какво вечеряше? Откъде купуваше сапуна си за пране? Смъркаше ли кокаин на събирания при приятели? Имаше ли любимо кино? На какви филми се смееше? Кой вестник четеше сутрин? Само с мъже ли спеше?
Лиз се опита да си спомни кога за последен път е имала възможност да разговаря с Порша. Струваше й се, че това беше непосредствено преди смъртта на майка им.
Въпреки че „да разговаря“ надали беше най-подходящата дума.
Седемдесет и четири годишната Рут л’Оберже научи за болестта миналия август и веднага се вживя в ролята на умираща — и нищо чудно, тя бе родена актриса. Висшето бостънско общество, от което произхождаше, я беше научило на стоицизъм, годините — на фатализъм, съпругът й — да очаква винаги най-лошото. Ролята всъщност бе само вариация на сдържаната, сериозна жена, каквато играеше от години. Жестоката болест просто беше заместила жестокия съпруг (Андрю вече бе приключил безславно жизнения си път в един клозет на „Бритиш Еър“).
Преди заболяването вдовицата Л’Оберже не можеше да си намери място. Постоянно търсеше някакво бреме. Сега отново бе в стихията си.
Когато си купуваше дрехи, тя не избираше любимите си цветове — бежово, сиво, сивкавожълто, — а предпочиташе пъстротата на цветята, които отглеждаше — червено, яркожълто, смарагдово. Носеше ярки тюрбани, не шалове или перуки, а веднъж — за най-голяма почуда на Лиз — нахълта в отделението за химиотерапия, обръщайки се към младите сестри с думите: „Здравейте, пиленца, посрещнете мамчето!“
Малко преди края настроението й стана мрачно и тя се укроти — най-вече при мисълта (поне така изглеждаше) за наближаващата безславна смърт. Именно в този период тя имаше навика да описва разговорите с мъртвия си съпруг с такива подробности, че Лиз я побиваха тръпки. „Мама само си въобразява“ — опитваше се да убеди себе си и Оуен вечер на терасата.
Разбира се, че си въобразяваше.
Въпреки това разказите на майка й продължаваха да смразяват кръвта й.
Мислеше, че болестта на майка им може би ще сближи двете сестри. Тук обаче се лъжеше. Докато госпожа Л’Оберже бавно гаснеше, Порша прекарваше съвсем малко повече време в Риджтън от обикновено.
Лиз се ядосваше от това пренебрежение и веднъж — когато с майка си отидоха в града за среща в „Слоун Кетъринг“ — реши да се скара със сестра си. Порша обаче го предотврати. Тя подреди едно от помещенията в жилището си като болнична стая и настоя Лиз и Рут да останат при нея за няколко дни. Отмени всичките си ангажименти, взе си неплатен отпуск и дори купи готварска книга за раково болни. Лиз все още си спомняше комичния образ на младата жена, застанала разкрачена и разрошена насред кухнята, ръсейки навсякъде брашно и нарязани зеленчуци, докато търсеше готварските прибори.
Така скарването не се състоя. Въпреки това, след като Рут се прибра у дома, бремето на смъртта отново се стовари върху Лиз. Оттогава обаче бе минало много време и тя беше простила на сестра си. Лиз дори се радваше, че само тя е присъствала на последните мигове на майка им — предпочиташе да не споделя с никого тези моменти. Винаги щеше да помни изненадващата сила, с която майка й хвана ръката й, преди да се пресели в отвъдното. Три последователни стискания като код от морзовата азбука.
Сега Лиз изведнъж установи, че не й достига въздух, че при тези спомени е започнала да работи още по-ожесточено. Тя спря и се облегна върху торбите, натрупани вече по три една върху друга.
Затвори очи за миг и гласът на сестра й я стресна.
— Е. — Порша заби лопатата в пясъка. — Мисля, че е време да попитам. Каква е истинската причина да ме повикаш?
14.
В краката на сестра си Лиз преброи седем торби, готови за натрупване върху дигата. Порша напълни още две и продължи:
— Нямаше нужда да идвам заради прехвърлянето, нали? Можех да участвам и без да напускам града. Така каза Оуен.
— Не си идвала отдавна. Пък и аз не ходя много често в града.
— Ако имаш предвид, че не се виждаме много често, е, това наистина е така. Само че ти си намислила още нещо, нали? Не само да поговориш с малката си сестра.
Лиз не отговори и изчака поредната торба да бъде напълнена с мокър пясък.
— Какво е това — продължи Порша. — Сдобряване ли?
Лиз не обърна внимание на обидно насмешливия й тон.
Хвана торбата, занесе я до дигата и я тръсна отгоре.
— Какво ще кажеш да си починем пет минути? — предложи.
Порша напълни поредната торба, заби лопатата в пясъка и свали ръкавиците си, огледа едно червено петно върху показалеца си. Седна до сестра си върху ниската стеничка.
След малко Лиз добави:
— Смятам да се откажа от преподаването.
Това не изненада особено сестра й:
— Никога не съм те виждала като учителка.
„А като каква точно ме е виждала?“ — запита се Лиз. Тя предполагаше, че Порша си има изградено мнение за кариерата й — а и за целия й живот, — но не можеше да си представи какво може да бъде то.
— Преподавателската работа е добра за мен. Доставя ми удоволствие. Мисля обаче, че е време за промяна.
— Вече си богата жена. Можеш да живееш само от рентата.
— Е, няма да напусна просто така.
— Защо? Стой си вкъщи и се грижи за градината. Гледай телевизия. Има и по-лоши начини да прекараш живота си.
— Знаеш ли разсадника на Лангдел?
— Не. — Младата жена присви очи, поклати глава. — А, чакай, онова място край шосе № 236 ли беше?
— От време на време сме ходили там. С мама. Пускаха ни да поливаме цветята в парниците. Помниш ли?
— Смътно. Имаше купища щайги с лук.
Лиз се засмя:
— Това бяха луковици на цветя.
— Да. Още ли е там?
— Продава се. Разсадникът и една фирма за озеленяване.
— Господи, гледай.
Порша се взираше към другия край на езерото. Водата бе вдигнала един малък хангар за лодки от
