Той отново се препъна, този път в някаква тел, и разкъса панталона си в един остър камък, одраска бедрото си. Почуди се дали няма опасност от инфекция. Тази мисъл го обезкуражи — не заради риска от зараза, а защото му напомни колко основни лекарства е забравил да вземе. Запита се дали познанията му за човешкия мозък могат да компенсират отдавна забравените факти от физиологията и органичната химия, които някога бе учил и повтарял с такава лекота. Сетне тези мисли го напуснаха и той видя спортната кола.
В самия автомобил нямаше нищо забележително. На Колер дори за миг не му хрумна, че е възможно Майкъл да вдигне гюрука и да се опита да запали двигателя, като даде жичките на късо. Самата мисъл за шофиране бе прекалено страшна за пациента му, за да открадне кола. Не, вниманието на Колер беше привлечено от нещо друго — от малък предмет, оставен зад автомобила.
По ирония мъничкият бял череп бе с абсолютно същия цвят като колата. Колер се приближи и го вдигна, огледа внимателно деликатните кости. През едната скула минаваше тънка пукнатина. Тригеминус, спомни си неволно той латинското наименование на петата двойка черепно-мозъчни нерви.
Черепчето се задържа за момент на върха на пръста му, сетне падна с леко изтракване върху багажника на колата, изтъркаля се в прахта отстрани. Колер застина съвършено неподвижно — дулото на пистолета премина от слепоочието към ухото му и една силна ръка го стисна за рамото.
13.
Трентън Хек вдигна пистолета си към мощните облаци. Сложи предпазителя и прибра оръжието в кобура си.
Върна портфейла на хилавия мъж; лекарската карта и шофьорската му книжка му изглеждаха съвсем наред. Нещастникът вече не изглеждаше толкова блед, както преди малко, когато Хек допря дулото до слепоочието му.
Гневът му обаче не беше намалял.
Ричард Колер коленичи и разтвори раницата си, която Хек бе хвърлил в тревата, преди да го обискира.
— Извинявайте — каза Хек. — Не знаех дали не е той. Много е тъмно, а и вие бяхте клекнали.
— Ако се нахвърлите по този начин върху Майкъл Хрубек, той ще изпадне в паника — сопна се Колер. — Гарантирам ви го.
Той затършува из раницата. Скъпоценният му товар — на пръв поглед най-обикновени шишенца — изглеждаше непокътнат. Хек се запита дали пред него не стои алкохолик.
— И ще ви кажа още нещо. — Лекарят се обърна и го заоглежда. — Дори да го застреляте, преди да умре, той пак ще има време да се извърти и да ви счупи врата.
Колер изпука с кокалчетата на пръстите си.
Хек се изсмя:
— С куршум в мозъка? Съмнявам се.
— Явно много неща не са ви известни за него. Лекарят затвори раницата си.
Хек не можеше да упрекне другия мъж, че е толкова ядосан, но не се чувстваше особено виновен. Излизаше, че Колер следва същия път, по който е минал Хрубек. Как можеше Хек да забележи разликата в тази тъмнина? Наистина, лекарят беше много по-дребен, но в крайна сметка всички сме заподозрени до доказване на невинността ни.
— Какъв интерес имате в тази работа? — поинтересува се Хек.
Колер огледа цивилните му дрехи:
— Вие ченге ли сте, или какво?
— Нещо като специално нает помощник на шерифа.
Въпреки че това бе лъжа, Хек имаше повече полицейски правомощия от средностатистическия гражданин. Все пак се нуждаеше от малко авторитет пред този хилав доктор, който явно щеше да създава неприятности. Хек повтори въпроса си.
— Аз съм лекарят на Майкъл.
— Странно посещение имате тази нощ. — Хек огледа костюма и половинките обувки на лекаря. — Доста добри следотърсачески способности показвате, щом сте дошли чак дотук, особено като се има предвид, че нямате куче.
— Забелязах го от пътя и тръгнах насам. Само че той избяга.
— Значи е наблизо?
— Видях го преди половин час. Не може да се е отдалечил много.
Хек кимна към Емил, който стоеше с вирната глава:
— Е, по незнайна причина миризмата е изчезнала. Това ме тревожи, а Емил става неспокоен. Ще пообиколим да видим дали ще я надуши отново.
С последните си думи Хек искаше да намекне на лекаря, че не се нуждае от компания. Колер обаче тръгна след него и кучето, докато претърсваха пътя и полето наоколо.
Хек почувства известно изтръпване в краката си и забави ход. Все още беше топло за сезона, но през последния половин час температурата все пак бе спаднала, а и въздухът ставаше по-влажен заради наближаващата буря. Когато Хек се умореше и не му достигаше сън, кракът го заболяваше жестоко.
— Сега, като се замисля — отбеляза той, — вие сте по-добрият следотърсач от двама ни и без куче. Той можа доста успешно да измами цял полицейски отряд. Изпрати ни в противоположната посока.
Колер отново (за четвърти път по наблюденията на Хек) хвърли подозрителен поглед на пистолета му.
— Измамил ви, а? Как така?
Хек обясни за лъжливата следа — подхвърлената карта на Бостън.
Лекарят се намръщи:
— Вчера видях Майкъл в библиотеката на болницата. Изрязваше някакъв стар вестник. Цяла сутрин чете. Интересуваше се живо от нещо.
— Така ли? — изсумтя отново Хек, за да покаже колко малко се интересува от умозаключенията на лекаря. — След това ни сви номер, за който само бях чувал. Изпикал се върху един камион.
— Какво направил?
— Да. Опикал една от гумите. Така оставил миризмата си върху нея. Камионът потеглил към Мейн и кучетата го последваха, вместо да тръгнат след нашия човек. Не са много хората, които знаят този трик, да не говорим за психопати.
— Това не е точното название, което използваме ние — поправи го хладно Колер.
— Моите извинения. — Събеседникът му се засмя кисело. — Странна работа: тъкмо заспивах (нали знаете как стават тези неща) и чух клаксон от камион. Изведнъж се досетих какво е направил. Емил е добър, но да следва по въздуха миризмата на човек, който виси от ремаркето на камион… Не, нещата изобщо не се връзваха. При това на толкова дълго разстояние. Върнах се на паркинга и веднага намерих следата в обратната посока. Това е номер на професионалист, а също и начинът, по който беше подхвърлил изрезката. Разбирате ли, ако я бях видял на шосето, щях да се усъмня. Този човек е умен. Мога да се обзаложа, че е бил преследван с кучета и преди.
— Не. Невъзможно. Никога не е бягал така. Никога планирано.
Хек погледна изпитателно Колер. Лекарят изглеждаше искрен.
— Аз чух друго — възрази Хек.
— От кого?
— От бившия ми шеф в щатската полиция. Дон Хавършам. Той ме повика за това издирване. Спомена нещо за седем бягства от различни болници.
Колер се засмя:
— О, да. Ако питате Майкъл какви са били, той ще ви ги опише като затвори. И че е избягал с кон, и че наоколо са хвърчали куршуми от мускети. Схващате ли какво имам предвид?
Хек не беше съвсем сигурен, че разбира.
— Куршуми от мускети, а? Сега трябва да минем през тези храсти.
