Облакът прах, вдигнат от колите, се разсея и светлините от фаровете им изчезнаха зад едно възвишение далеч на изток. Нощта отново утихна. В небето облаци, носени от запад, закриха бледата луна, която висеше над един скален венец край пустото шосе.
Все още нищо не подсказваше, че се задава буря. Беше абсолютно тихо. И за момент този участък от шосето потъна в пълна тишина.
Сетне Майкъл Хрубек нахлупи скъпоценната си шапка и излезе на средата на шосе № 236. Прибра револвера си в раницата.
Тези букви бавно преминаха през съзнанието му. Знаеше, че са жизненоважни, но значението им все му се губеше. Изчезнаха и оставиха в главата му неприятна празнота.
Какво означаваха? Какво трябваше да прави с тях?
Той остана на асфалта и закрачи в кръг, затърси отговора в объркания си мозък. Какво означаваше това ИД…И? Изпълнен с изгарящ страх, той осъзна, че те замъгляват мислите му. Те: войниците, които го преследваха.
Я да помислим.
Какво може да означава.
Хрубек отново погледна на изток, където бяха изчезнали войниците. Конспираторите! Със своите кучета на каишки, душещи и ръмжащи. Шибаняци! Един мъж в сиво и един в синьо. Един войник от Конфедерацията. И един от Съюза, оня, който накуцваше. Него Хрубек мразеше най-много.
Този беше истински кон-спира-тор, шибан войник от Съюза.
Той си спомни как ги беше измамил и омразата му бавно започна да намалява. Беше стоял едва на десет метра от войниците с револвер в ръка, приклекнал върху една покрита с пръст площадка високо на скалите над тях. Те навлязоха сред тревите и откриха плика, който внимателно бе сложил там. Разтреперан от страх, той чу зловещите им гласове, чу кучетата, шумоленето на тревата.
Хрубек отново видя буквите, ИДИ. Минаха през съзнанието му и изчезнаха.
Спомни си как цветните лампи на полицейската кола започнаха да се въртят. Малко след това войниците се върнаха при колите и онзи, когото мразеше най-много, хилавият шибаняк със сините дрехи, куцият, влезе в пикапа с кучето. Потеглиха с голяма скорост на изток.
Хрубек се сви и допря страната си до влажния асфалт. Сетне се изправи.
— Лека нощ, дами…
Буквите пак се върнаха.
Главата на Хрубек се изпълни с мисли, объркани мисли. Той отново закрачи.
— Ще видя сълзите в очите ви…
Ето!
Ето! Той се затича натам. Буквите се подреждаха.
Кучетата ги нямаше, а също и конспираторите. И куцият шибаняк, и доктор Ричард, болницата, санитарите… всичките му врагове бяха останали назад. Бе ги измамил.
Майкъл Хрубек и установи, че страхът му е напълно овладян и че мисията му е кристално ясна като съвършен диамант. Той спря и остави един от животинските черепи в основата на стълба, промълви кратка молитва. След това отмина зеления знак с надпис
Втора част
„Индиан Лийп“
9.
Той погалва леко разтворените й устни с една жълта роза.
Гледа я втренчено в очите. Намират се на две стъпки един от друг, достатъчно близко, за да усети уханието й, но не толкова, че да долови топлината от тялото й в студената стая. Тя посяга към него, но той й дава знак да спре. Ръцете й замират във въздуха, но сетне непослушно се вдигат към раменете й и смъкват презрамките на нощницата. Кремавата дреха се свлича до кръста й. Той насочва поглед към гърдите й, но не я докосва, и по негово настояване тя отпуска ръце.
Той вдига две листенца от червеникавокафявата роза, царицата на тъмната оранжерия. Тези са розови. Той ги задържа и ги вдига към очите й, които се затварят бавно. Тя чувства как листчетата галят клепачите й и продължават надолу по страните й. Той отново ги прокарва в кръг по леко разтворените й устни.
Тя навлажнява устните си и му казва закачливо, че похабява едно от най-ценните й цветя. Той обаче отново поклаща глава и я подканя да замълчи. Тя се навежда към него и почти успява да отърка зърното си в ръката му, но той се отдръпва и телата им отново не се докосват. Едно от листенцата погалва брадичката й и се изплъзва от пръстите му, спуска се бавно върху покритата с плочи пътека в оранжерията. Той откъсва ново листенце от потрепващия храст. Очите й все още са затворени, ръцете й са отпуснати отстрани. Точно както настоява той.
Сега той погалва ушите й толкова ефирно, че в началото тя не усеща докосването на цветето. Той погалва нежните кичури бледозлатиста коса зад ушите й, а сетне раменете й, заякнали от носене на кофи с пръст, като онази, в която расте розовият храст.
Сетне шията й. Тя извива глава назад и ако отвори очи, ще види хиляди бледи звезди, размазани зад матовото стъкло. Той не издържа и я целува бързо, листенцата изчезват от разтворените му пръсти, той обгръща врата й и я придърпва към себе си. Изпълнена със страст, тя вдишва неговия дъх. Навежда глава, за да я притисне по-силно до неговата. Той обаче е твърде бърз и й се изплъзва. Отново се отдръпва, пуска смачканите листенца и откъсва нови от бодливото стъбло.
Тя продължава да стои със затворени очи и очакването на следващото му докосване става непоносимо. Той погалва малките й гърди и тя оголва зъби и издава звук, който би могъл да се приеме за изръмжаване, но е само поредното свидетелство за нетърпението й. Цветето се придвижва бавно по гърдите й и тя почувства и докосването на пръстите му, доста по-грубо, но не по-малко възбуждащо… Меко и грубо. Нокти, листенца. Неговата топлина, студените плочи под босите й крака.
Тя чувства докосване, леко като дъха му. Изненадана е, че такъв едър мъж е способен на такава нежност. Той я целува отново и докосването на устните и пръстите му карат кръвта й да закипи.
Той обаче не бърза. Натискът ту се увеличава, ту намалява. Тя отваря очи и го умолява да не спира. Той отново я кара да затвори очи и тя се подчинява, чува странен звук като от разкъсване на нещо. Следва тишина и сетне вратът и гърдите й се покриват с две огромни шепи листенца, посипващи се от ръцете му и гъделичкащи краката им.
Той целува очите й и тя приема това за подканяне да ги отвори. Те се втренчват един в друг и тя забелязва, че не всички листенца са паднали. Едно остава. Той го държи между тях, яркочервено овално листенце от сорта „Джон Армстронг“. Той отваря уста и го поставя върху езика си, като свещеник, раздаващ първо причастие. Тя го прегръща, плъзга ръце по гърба му. Той се навежда напред. Езиците им се докосват и той се надвесва над нея, започват да си предават листенцето един на друг, докато то се разпада и те поглъщат парченцата от него.
Лиз Ачисън остана за миг потънала в спомените си, сетне отвори очи и погледна цветята в оранжерията заслушана в приятното съскане на напоителната система.
— О, Оуен — прошепна. — Оуен…
