система, която поддържаше температурата винаги над осемнайсет градуса, дори в най-студените нощи, и задвижваше вентилаторите и сгъваемите затъмнители на покрива (слънцето бе не по-малко опасно от студа).
От едната страна на помещението в сандъчета с пясък имаше отрязани клончета за вкореняване; от другата бяха посадени млади растения, подготвяни да бъдат преместени на постоянни места. В тези участъци от оранжерията пръстта се затопляше от заровени в нея кабели и се напояваше с капкова инсталация. Съседният участък за саксии беше бетониран, а подът на оранжерията — покрит с чакъл, през който се виеше пътечка от плочи (също поставени от Лиз на мястото на бетона). Плочите бяха синьозелени и Лиз ги бе избрала, за да й напомнят за една засега неосъществена мечта — създаването на хибрид „Л’Оберже“ с цветове в същия оттенък. Това беше нейната амбиция — да създаде блестяща синьозелена роза, която да носи името й.
Тази задача бе особено предизвикателство, тъй като всеки твърдеше, че това е невъзможно; колегите й цветари я уверяваха, че този невероятен цвят е непостижим. Освен това тя се противопоставяше на господстващите тенденции. Селекционерите на рози се стремяха да създават сортове с по-силен аромат и устойчиви на заболявания. Цветът и формата обаче бяха най-вълнуващи за Лиз Ачисън. Тя осъзнаваше сложността на такава кръстоска. Макар да беше романтична натура, тя не се обезкуражаваше лесно. Затова прекарваше дълги часове в присаждане и опрашване на няколко сорта жълти рози и синята „Блу Муун“, сякаш постигането на мечтания цвят бе само въпрос на време.
От книгите Лиз беше научила колко велико нещо е въображението и го смяташе за най-скъпия дар от Бога, дори по-ценен от любовта. От цветята бе научила един по-важен урок — за силата на красотата: на набъбващите пъпки, разцъфващите цветове и падащите след това повехнали разноцветни листенца.
За нея розите бяха нещо повече от живи създания; тя ги приемаше като човешки същества.
— Замислете се — обичаше да казва на учениците си, когато ги канеше в оранжерията на неофициални съботни лекции по градинарство. — Вземете историята на розите. Те са били пренесени в Европа и Америка предимно от Изтока. Културата им? Те растат в сложни общества със строга йерархия. Ами религията им? Страдали са в това отношение не по-малко от нас, хората. През ранното християнство са ги изгаряли. И какво е станало после? Папата ги е покръстил. Попитайте сега католиците какво символизира розата. Мария, разбира се. Имам предвид Майката, не куртизанката.
Любовта на Лиз към розите се бе появила още на деветгодишна възраст. Кльощава и висока тогава, тя водеше Порша в огромния двор, където властваше помощничката на майка им. Детегледачката изпращаше момичетата да търсят диви цветя, разбира се, след като ги предупреждаваше да внимават за езерото, змиите, стършелите, пчелите, запустелите кладенци, непознати мъже с бонбони и така нататък. (Всички тези условия бяха по настояване на Андрю л’Оберже: едно тантуресто, безгрижно холандско момиче не би могло да вижда толкова много заплахи в този красив свят.)
След като изрецитираше урока си и наплашеше достатъчно момичетата, Йоланда даваше задачата:
— Лийзбоун, златно цфете. Донесий ми златно цфете.
И децата тръгваха.
— Лийзбоун, сега черфено. Черфено цфете… фнимавай с онова, как се казва, кошер. Поурша, черфено…
Момичетата изтичваха в гората и се връщаха с цветята. След това двете сестри молеха дебеличкото момиче да подреже дръжките и да измие цветята и трите поднасяха произведението си на Рут л’Оберже, която кимваше в знак на одобрение и благодарност. След това подреждаше цветята в ярки букети и украсяваше с тях строгия кабинет, в който прекарваше следобедите си.
Това съчетание от естетика и щедрост очароваше Лиз и тя, твърде стеснителна, за да се похвали, чакаше с нетърпение край масата на вечеря майка й да разкаже на баща й за цветята — или приказливата Порша да му издаде подвизите им през деня. Андрю л’Оберже, който не понасяше религиозните условности, едва изтърпяваше отчета на жена си за поредния ден на благотворителност за „Сейнт Джон“ (това, както често се шегуваше търговецът на алкохол, бе единственият й недостатък). Въпреки това той обикновено изричаше с половин уста похвали към дъщерите си:
— О, много добре. Много хубаво си направила, Лизбоун. И ти, Порша. Нали се пазите от бодлите и осите?
Лицето му оставаше строго, но Лиз вярваше, че долавя радост в гласа му.
— Да, татко.
— И не навлизайте във високите треви. Йоланда грижи ли се за вас? Един счупен крак лесно може да развие гангрена. След това ги отрязват и… край! Пазите ли се от преподобния Далкот? Внимавайте да не ви набута в чувала, че ще ви вкара в Епископалната църква.
— Андрю!
— Пазим се, татко. Той има жълти зъби и смърди.
— Порша!
Когато беше в добро настроение, баща им рецитираше стихове от Робърт Бърнс или Джон Дън:
— „О, любов моя, като червена, червена роза…“
Лиз вярваше, че букетите, които бе подарявала на майка си, са я вдъхновили да направи оранжерията и да започне да се грижи за розите.
Тя мислеше за цветята и когато баща й се ядосаше и неизбежният върбов камшик заиграеше по голите й задни части. Образът на оранжева роза някак си намаляваше болката.
Сега погледна през замъглените прозорци към онова дърво — черна върба, — пожертвало толкова млади клонки, за да бъдат двете сестри възпитани като порядъчни млади жени. Различи само неясен силует, като в сън. Тази сянка обаче не можеше да се сравнява с бедата, надвиснала над имението тази нощ.
Лиз присви очи и погледна зад дървото. Водата бе заела някаква странна форма.
Какво беше това?
Тя излезе и отново се взря в един участък на езерото на стотина метра от къщата. Беше заел форми, които никога досега не бе виждала. Тя си даде сметка, че водата се покачва още и наближава ръба на стария бент. Бялата лодка се беше отвързала и бе отнесена до бетонната стена. Половината от каменистия плаж до бента беше залят. От трийсет години водата никога не се бе покачвала толкова… Бентът! Тази мисъл порази Лиз като плесница. Съвсем го беше забравила. Той, разбира се, се намираше в най-ниската част на имението. Ако езерото прелееше, дворът щеше да се наводни.
Изведнъж тя си спомни малкия шлюз, който се задвижваше от голямо колело. От този отвор водата започваше да изтича в един поток, приток на река Марсден, намираща се на около два километра надолу по течението. Тя си спомни как баща й бе отварял шлюза веднъж при едно внезапно пролетно топене на снеговете. Дали още стоеше и дали работеше?
Лиз се приближи към къщата и извика:
— Порша!
Един прозорец на втория етаж се отвори.
— Отивам на бента.
По-младата жена кимна и погледна небето:
— Тъкмо слушах прогнозата. Очакват най-силната буря от десет години.
Лиз за малко да се пошегува със сестра си, че е избрала най-подходящата нощ да ги посети. Порша затвори прозореца и продължи да облепва стъклата. Лиз слезе внимателно до отводнителния канал, водещ към бента, и продължи в почти пълния мрак покрай каменистото речно корито.
Двата лабрадора изведнъж заподскачаха възбудено. Следотърсачите измъкнаха едновременно оръжията си, Хек зареди своето. Сетне, също така едновременно, си отдъхнаха — един енот, затлъстял от ровене по бунищата, притича пред тях, концентричните тъмни кръгове на опашката му изчезнаха сред тревата. Подплашеното животно накара Хек да се замисли за бащата на Джил, който бе кмет в едно провинциално градче.
Той накара Емил да седне и зачака нетърпеливо, докато Фенъл успокои кучките и опресни спомените им с гащите на Хрубек. Хек заоглежда безкрайните полета наоколо. Бяха изминали осем километра от
