скута на жената. Тя се изправи рязко и изкрещя:
— Кой е там?
— Ранен съм. Катастрофирах. Помогнете ми. Гласът беше мъжки.
Тя се подвоуми, отиде при входната врата, поколеба се, сетне отвори, доколкото й позволяваше веригата. Едрият мъж се бе превил и стискаше ръката си. Приличаше на работник.
— Кой сте вие?
— Карах си колата и тя започна да се търкаля. О, ранен съм. Моля ви, пуснете ме да вляза.
„В никакъв случай.“
— Ще се обадя на „Бърза помощ“, чакайте там.
Жената затвори вратата, дръпна резето и отиде при масичката със старомодния телефон. Вдигна слушалката. Натисна копчето няколко пъти и след като не чу никакъв сигнал, възкликна:
— О, Боже!
Тогава си даде сметка, че шумът, който бе чула отначало, е дошъл от мястото, където влизаше телефонният кабел. Успя да отдели съвсем малко време на тази мисъл, защото на Майкъл Хрубек му беше омръзнало да чака на дъжда и разби вратата с ритник. Огромен и мокър, той нахълта в хола и рече:
— Добър опит. Само че телефонът не работи. Ако беше попитала, щях да ти кажа.
Застанал под дебелите борове, предоставящи минимална защита от дъжда, Оуен попита Трентън Хек как е намерил кадилака.
— Следвах го до Клъвъртън. После попаднах на следите от вашата кола. Видях, че сте се насочили на запад. След това видях джипа и предположих, че е ваш. Кучето ми надуши Хрубек при самия кадилак.
— Детективът има ли някакви новини?
— Какви новини?
— Не си спомням името му. — Оуен потупа джоба с визитната картичка, която бе получил от полицая. — Детективът в Клъвъртън. От мястото на убийството.
— Какво?
— Не знаехте ли? Не спряхте ли в къщата?
— Не видях никаква къща. Тръгнах на запад веднага щом забелязах следите ви.
Оуен разказа на потресения Трентън Хек за жестоката касапница в Клъвъртън. Сетне спомена за старите коли в хангара.
— Реших, че с мотоциклета иска само да ни заблуди. Изминал е няколкостотин метра на юг, след това е вкарал возилото в някое блато. После е взел кадилака и е дошъл тук. Този човек е дяволски хитър.
— Какъв интерес имате вие в тази работа? — попита Хек.
Оуен се наведе и стегна връзките на обувките си, които макар и кални и издрани, изглеждаха точно толкова скъпи, колкото си ги беше представял Хек. Високият мъж се изправи и отвърна:
— Той уби един приятел в „Индиан Лийп“ и жена ми стана свидетел на престъплението.
Хек кимна и си каза, че това ще промени нещата.
— Вижте какво, нека да си взема кучето. Щом му кажа, стои мирно, но не му е много приятно.
Той навлезе сред дърветата, като се ориентираше по храстите и маркировъчните стълбове.
— Тихо стъпвате — отбеляза Оуен. — Ловец ли сте?
— Може да се каже — подсмихна се Хек.
Намериха кучето и то се успокои веднага щом видя господаря си.
— Чиста порода ли е? — осведоми се Оуен.
— Едуард Монтегю от Лонгстрийт Трети. Най-чистата възможна.
— Ама че име.
— Такова беше в началото, но то, разбира се, не върши работа. Не и тук. Затова го наричам Емил. Ако се съеши с чистокръвна кучка, ще се наложи да му пиша пълното име в документите, но засега това е тайна между нас.
На връщане към полянката Оуен попита:
— А как ще го следите, ако е на колело?
— О, това е фасулска работа за Емил. Дявол да го вземе, той е намирал следа при една педя сняг във виелица. Значи, мислите, че целта му е жена ви, така ли?
— Всъщност не съм сигурен. Прекалено опасно е обаче да го оставям в ръцете на ченгетата, които нямат представа с какво си имат работа.
Това подразни Хек и той отбеляза:
— Със случая се занимава щатската полиция.
— Е, доста грешки допуснаха. — Адвокатът погледна пистолета на спътника си. — Споменахте за награда. Професионален следотърсач ли сте?
— Припечелвам с помощта на кучето си.
— Колко е наградата?
Лицето на Хек пламна, той се загледа към гората и призна:
— Десет хиляди долара.
Изговори тези думи отчетливо, за да подскаже на Оуен, че макар и наемник, не се продава евтино.
— Ами, нека хванем този психар и да ви спечелим някоя и друга пачка. Какво ще кажете?
— Става.
Хек даде на Емил да си припомни миризмата на Хрубек и двамата мъже и кучето навлязоха в гората. При тази влага следата се намираше лесно. Възбудата на кучето от тайнствената горска атмосфера толкова късно през нощта ги караше да вървят напред почти като хипнотизирани. С гръм и трясък си проправяха път през храсталаците. Хрубек можеше да ги чуе от сто метра, но нямаше как да го предотвратят. Трябваше да избират между тишината и скоростта, а и двамата предпочитаха второто.
Майкъл я наблюдаваше внимателно, раздразнен, че плаче. Това го изпълваше със страшно безпокойство. Русата жена не говореше. Носът, брадичката и скулите й бяха зачервени от плача. Тя трепереше и разкъсваше една хартиена салфетка, докато Майкъл крачеше наоколо.
— Трябваше да прекъсна телефона ти. Стига си плакала. Сигурно и без това го подслушваха.
— Какво — изхленчи тя — ще правиш с мен?
Той влезе в хола; с огромните си кални обувки стъпваше тежко върху дъските.
— Имаш хубава къща. Стига си плакала! Харесвам очите ти. Не си ги загрозила с грим. Как се сдоби с нея? Къщата имам предвид.
Тя погледна малката шапка на главата му.
— Какво ще… — започна, но тон повтори въпроса си и тя заекна: — Мама почина и ми я остави. Имам и сестра. Половината е нейна. — Сетне, сякаш той възнамеряваше да й я открадне, добави: — Наша си е.
Майкъл хвана шапката си за периферията и я вдигна, поднесе я с елегантен жест към жената. Потърка гладката си глава с ръка. На ярката светлина остатъците от синьото мастило все още се виждаха. Той забеляза, че жената се е втренчила в шапката, и отново си я сложи. Усмихна се:
— Модерна е, нали?
— Моля?
Той се намръщи:
— Шапката ми. Модерна е. Нали?
— Да — възкликна тя. — Много. Страшно.
— Колата ми се търкаляше и търкаляше, и търкаляше. Тя беше хубава кола, докато бе още жива.
Той се приближи и заоглежда тялото й. Замисли се колко е странно, че макар да е жена, тя не го плаши. Може би, защото бе толкова крехка. Можеше да я вдигне с една ръка и да прекърши врата й като на енота. Каква е тази миризма? А, на жена. Миризмата на жена. Това върна един тревожен спомен. Той
