„Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“ Пфу! — Сълзите й спряха. — Затова го нарекох странен. Е, сигурно можете да си представите. Помоли ме за ключовете и аз, разбира се, му ги дадох. След това излезе и едва се свря зад кормилото. Изобщо не успя да улучи алеята, но все пак намери пътя. Май тази кола трябва вече да я отпиша.
Оуен се намръщи:
— Ако бяхме тръгнали натам, щяхме да го пресрещнем.
Хек отново погледна мъничкия череп върху салфетката, с която жената му го беше подала, тъй като не искаше да докосва самата кост.
— Е — добави жената, — можете да го намерите на шосе № 315.
— Как така?
— Тръгна към Бойлстън. По Триста и петнайсето.
— Той ли го каза?
— Попита ме за най-близката гара. Казах му, че е Бойлстън. Попита ме как да стигне дотам. След това ми поиска петдесет долара за билет. Дадох му. И малко отгоре.
Хек спря поглед на телефона. Не можеха вече да го държат в тайна. Хрубек бе убил една жена и бе малтретирал друга. Той пое въздух през кривите си зъби. Основната мисъл, която го занимаваше сега, бе, че ако се беше обадил на Хавършам от самото начало (както всъщност възнамеряваше да направи), Хрубек вероятно щеше да бъде заловен, преди да проникне в къщата в Клъвъртън. Всички служители на реда, включително и Хек, са допускали доста грешки, причинили страдание на други хора — и мисълта за тях често смущава съня им, а понякога и по-лошо. Макар че в момента не изпитваше угризения, той предполагаше, че тази мъртва жена ще бъде най-тежкият подобен случай за него, и можеше само да гадае какви терзания ще му причини.
Сега обаче искаше само едно — този човек да бъде заловен, — затова грабна слушалката, без да се замисля. Обади се в местното шерифство и съобщи за откраднатото субару и посоката, накъдето вероятно се е запътил Хрубек. Обърна се към жената:
— Шерифът предлага да изпрати някого, който да ви закара при роднина или приятел. Ако искате.
— Да, кажете му, че искам.
Хек предаде тези думи на шерифа. Когато затвори, Оуен позвъни в „Марсден ин“. Остана изненадан, че Лиз и Порша все още не са отишли там. Намръщи се и телефонира вкъщи. Лиз вдигна при третото иззвъняване.
— Лиз, какво правиш още там?
— Оуен? Къде си?
— Във Фредерикс. Опитах се да ти се обадя и по-рано. Мислех, че сте тръгнали. Какво правите още там? Трябваше да сте в мотела още преди час.
В този миг той чу Лиз да се провиква:
— Оуен е.
Какво ставаше? По телефона се чу гръмотевица. Лиз отново се обади и обясни, че двете с Порша са останали да трупат торби с пясък.
— Бентът преливаше, можеше да наводни къщата.
— Добре ли сте?
— Добре сме. Обаче колата се повреди. Дъждът е много силен. Не можем да излезем от къщи. Няма кой да ни изтегли. Какво правиш във Фредерикс?
— Преследвах Хрубек на запад.
— На запад! Значи наистина е тръгнал насам.
— Лиз, трябва да ти кажа нещо… Той отново уби човек.
— Не!
— Една жена в Клъвъртън.
— Насам ли идва?
— Не, изглежда, че не. Тръгнал е към Бойлстън. Предполагам, че иска да се измъкне от щата с влак.
— Какво ще правим?
Той замълча, сетне отвърна:
— Няма да го преследвам повече, Лиз. Връщам се у дома.
Тя шумно въздъхна:
— Благодаря ти, скъпи.
— Запази си благодарностите за по-късно и заключи всички врати. След петнайсет минути съм там… Лиз?
— Да?
— Скоро ще съм при теб.
Хек и Оуен се сбогуваха с жената и излязоха на дъжда, брулени от ужасния вятър. Тръгнаха по алеята от къщата към черния път, водещ към главното шосе.
Адвокатът погледна Хек, който стъпваше мрачно край него.
— За наградата ли мислиш?
— Не мога да отрека. В Бойлстън вероятно ще го пипнат. Трябваше обаче да ги предупредя. Не мога да рискувам още някой да пострада.
Оуен се замисли, сетне каза:
— Тези пари все пак ти се полагат.
— Е, в болницата ще са на друго мнение, гарантирам ти.
— Виж какво, Хек, можеш да побързаш към Бойлстън и ако го хванеш навреме, чудесно. Ако не, ще съдим болницата и аз лично ще се заема с това.
— Адвокат ли си?
Оуен кимна:
— И няма да ти взема нито цент.
— Сериозно?
— Сто процента.
Хек се смути от щедростта на Оуен и стисна сърдечно ръката му. Двамата продължиха мълчаливо към полето с катастрофиралия кадилак.
— Добре, с Емил ще се насочим на юг. Трябва да търсим бежово субару, нали? Да се надяваме, че не е по-добър с управлението на японските коли, отколкото с произведените в Детройт. Добре, хайде. — След малко добави: — Виж, какво ще кажеш, след като това свърши, пак да се видим? Да отидем за риба например.
— Това е страхотна идея. А сега наслука.
Хек и Емил, единият с куцане, другият с весело подскачане, се запътиха към очукания шевролет пикап на петдесетина метра по пътя. Качиха се. Хек запали тракащия двигател и бързо се отправи към шосе № 315.
Знакът се въртеше бавно на фона на бурното нощно небе.
Доктор Ричард Колер погледна към проблясъците на запад и се засмя на метафората, която му бе хрумнала.
Нали точно това бе използвал лекарят на Мери Шели, за да даде живот на творението си? Мълния.
Психиатърът не помнеше много ясно първата си среща с пациента, който щеше да влезе в ролята на негов Франкенщайн. Преди четири месеца, две седмици след процеса за „Индиан Лийи“ и изпращането на Майкъл в Марсден, Колер — обзет от силен професионален интерес — бе влязъл бавно в строго охраняваното Отделение Е и беше огледал огромния, прегърбен Майкъл Хрубек, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.
