заради хиляди други пациенти, които се надяваше да лекува до края на живота си.
Лекарят огледа широкия паркинг и се загърна с черния си шлифер, опитвайки се да се защити от дъжда и силния вятър. Отвори раницата си и извади дебелата метална спринцовка, сетне я напълни със солидна доза приспивателно. Облегна се назад с лице, обляно от дъжда, и отново загледа постоянно движещия се знак.
25.
— Я виж!
Майкъл взе поредния завой и избухна във внезапен смях. Спокойно си спомни кой педал е за спирачката и го натисна плавно, за да намали до шестнайсет километра в час.
— Гледай!
Той се наведе напред, като почти опря чело в предното стъкло, и се вгледа в дъждовното небе и капките, отразяващи милиони червени, бели и сини светлини.
— О, Господи, какво може да означава това?
Кожата му бе настръхнала от възбуда, по лицето му се разля широка усмивка. Майкъл отби встрани и спря субаруто. Слезе и сякаш в транс тръгна през паркинга, тътрейки тежките си обувки по асфалта. Спря пред светилището и застана със смирено събрани отпред ръце, загледан в небето. Бръкна в раницата си и установи, че има още два черепа. Избра този, който беше напукан на няколко места, и го остави в основата на знака.
— Здравей, Майкъл — чу се наблизо.
Младежът изобщо не се изненада:
— Здравей, доктор Ричард.
Хилавият мъж седеше на предния капак на една бяла кола, паркирана редом с още петдесетина. „Я, колко е дребен и мокър“ — помисли си Майкъл и отново си спомни за енота, който бе убил преди няколко часа. Такива дребни същества бяха и двамата.
Доктор Ричард се смъкна от форда. Майкъл го погледна, но очите му бяха привлечени от въртящия се над главите им ярък знак.
Болният не обърна внимание на средния надпис на табелката, забеляза само, че думата „Меркюри“ е изписана с кървавочервено. След това погледна двете думи в синьо, цвета на Съюза: отгоре — „Форд“. Отдолу: „Линкълн“.
— Там го уби, нали, Майкъл? В театъра?
„Това е чудо. О, Господи, в безкрайния Ти блясък…“
— Форд… Линкълн… Театърът „Форд“… Да, точно така. Няма грешка. Промъкнах се в президентската ложа в десет и половина на четиринайсети април в лето Господне хиляда осемстотин шейсет и пето. Разпети петък. Промъкнах се зад него и изпратих куршума в черепа му. Президентът не умря веднага, издържа до другия ден. Из-дърррр-жа.
— И ти изкрещя: „Sic semper tyrannis“.
— Оттогава ме преследват.
Майкъл погледна лекаря. Не, този не беше самозванец. Този бе истинският доктор Ричард. „Изглеждаш уморен, докторе — помисли си. — Аз съм буден, а ти спиш. Какво ще кажеш за това?“ Отново погледна знака.
— Искам да ти помогна.
Майкъл се подсмихна.
— Искам да се върнеш с мен в болницата.
— Това са глупости, доктор Ричард. Аз току-що идвам оттам. Защо ми е да се връщам?
— Защото там ще си в безопасност. Тук има хора, които те търсят и искат да те наранят.
Майкъл се сопна:
— Нали и аз това ти повтарям от месеци.
— Така е, казваше ми го — засмя се лекарят.
Майкъл извади револвера от джоба си. Доктор Ричард го погледна за миг, но погледът му бързо се върна върху пациента.
— Майкъл, аз направих много за теб. Осигурих ти работа в стопанството. Ти я харесваш, нали? Обичаш да работиш при кравичките, нали?
Револверът беше топъл. Усещането бе приятно. Беше, замисли се той, страшно модерен.
— Чудех се… няма ли да е странно, ако се окаже… че това е същият револвер.
— С който си застрелял Линкълн ли?
— Същият. Това би имало особено значение. Би било много логично. Обичаш ли да лочиш кръв, доктор Ричард? Кога, мислиш, че душата се повлича към рая? Вярваш ли, че се
„Защо се приближава? — почуди се Майкъл. — Когато е по-близо, може по-лесно да чете мислите ми.“
— Не знам.
Майкъл вдигна револвера към лицето си и го помириса.
— Как ще обясниш обаче, че той стоеше там и ме чакаше? Този револвер. Той беше там в магазина. В магазина с главите.
Хрубек потрепери.
— Какви глави?
— Всички тези малки главички. Бели и гладки. Красиви бели главички.
— Черепите ли?
Доктор Ричард кимна към стълба с табелката. Майкъл примигна, но нищо не каза.
— Значи, ти застреля Линкълн, нали, Майкъл?
— Разбира се. Имах желание и възможност.
— Защо не си ми разказвал за това по време на сеансите? Стомахът на болния се сви от неконтролируема тревога.
— Бях…
— Защо?
Вратът му пламна. Между две учестени поемания на въздух Майкъл отговори:
— Беше толкова ужасно. Извърших нещо толкова ужасно. Ужасно! Той беше такъв велик човек. И виж какво сторих аз! Беше… Боли! Не питай повече за това.
— Кое — попита тихо доктор Ричард, — кое беше толкова ужасно? Кое беше прекалено ужасно, за да ми кажеш?
— Много неща. Прекалено много, за да се задълбаваме.
— Разкажи ми едно.
— Не.
— Просто избери едно нещо и ми разкажи, Майкъл.
— Не.
— Моля те. Веднага. Бързо.
— Не!
Какво беше намислил този шибаняк?
— Да, Майкъл. Разкажи ми. — Изведнъж очите на дребния лекар пламнаха. Той заповяда: — Веднага! Разказвай!
— Луната — измънка Майкъл. — Тя…
— Какво луната?
— Беше кървавочервена. Луната е кървав чаршаф. Ева е увита с чаршафа.
— Коя е Ева, Майкъл?
— Добър опит, шибаняк. Не очаквай да ти кажа нищо повече.
Майкъл преглътна тежко и се огледа тревожно.
— Откъде е дошла кръвта?
