— От луната. Ха-ха, майтап, бе.
— Откъде, Майкъл? Откъде е дошла кръвта? Откъде?!
— От… главата — прошепна той.
— От чия глава, Майкъл? — попита доктор Ричард, сетне изкрещя: — Кажи ми! От чия глава?
Майкъл понечи да заговори, сетне се усмихна мрачно и изръмжа:
— Не се опитвай да ме измамиш, шибаняк. От неговата глава. Неговата, неговата, неговата глава. Главата на Ейбрахам Линкълн. Главата на шестнайсетия президент на Съединените щати. Главата на дървосекача от Илинойс. Него имам предвид. Аз пръснах главата на този шибаняк.
— Това ли имаш предвид, когато казваш „напред“, Майкъл? Имаш предвид някого, който е ранен отпред, в лицето. Кого? Кой друг е ранен освен Линкълн?
Майкъл примигна, обхвана го паника.
— Стюард, за него си мислиш! За държавния секретар. Само че него го наръгаха с нож! Ако искаш да ме излъжеш, придържай се към фактите. Между другото, и на него не му беше много приятно.
— Да, но и някой друг е бил застрелян, нали?
— Не!
— Помисли, Майкъл! Помисли. Можеш да ми кажеш.
— Не! — Майкъл притисна ушите си с ръце. — Не, не, не!
— Откъде дойде всичката тази кръв? Навсякъде кръв! — прошепна доктор Ричард и се наведе напред. — Толкова много кръв. Достатъчно, за да закрие луната. Цели потоци кръв.
Достатъчно кръв, за да напои цял чаршаф…
— Беше толкова много — изплака Майкъл.
— Кой друг, Майкъл? Кой друг беше застрелян? Моля те, кажи ми.
— Ако ти кажа, ти ще телеграфираш на ЦРУ и Тайните служби!
— Това ще остане само между нас, Майкъл. Никой жив човек няма да научи.
— Значи ще кажеш на някой мъртъв човек, така ли? — изрева пациентът и вдигна лице към изливащия се от небето дъжд. — Точно те са най-опасните! Мъртвите души! Там е истинската заплаха!
— Кой, Майкъл? Кажи ми.
— Аз…
„О, какво имаш на главата? Какво носиш?
Татко ще се върне скоро. Татко ще я накара да я свали.
Красивата й глава, похабена. Не, не!“
— Майкъл, говори! Защо плачеш? — Доктор Ричард го хвана за ръката. — За какво мислиш?
Той мисли: „Влязох в къщата. Бях в задния двор и вършех много важни неща. Влязох в къщата и тя беше там, очите й не бяха гримирани и ноктите й не горяха. Беше в спалнята със същата нощница, която носеше от дни. Много модерна. Най-подходящата дреха, когато искаш да купиш цял магазин. Най- подходящата дреха, когато държиш револвер, същия револвер. Джон Уилкс Буут й го е дал.“
— Майкъл! Какво има? Погледни ме! За какво си мислиш?
Той си мисли: „Буут й е бил любовник и сигурно й е дал револвера, за да се защитава от продажните войници на Съюза. Но тя ме продаде. Тя ме предаде!“
— Предателство ли каза? Чух те. Ти шепнеш. Какво казваш, Майкъл?
„Тя държеше револвера. Лежеше по нощница. Стана, приближи се до вратата и каза… Каза… Каза: «О, пак си ти.»“
Майкъл чу думите й сега, както ги беше чувал милиони пъти преди — изречени не с изненада, не с презрение, не с молба, а с безкрайно разочарование.
Той си мисли: „И сетне тя целуна златната си коса с устните на револвера, и кръвта оплиска луната и покри главата й с червена блестяща шапка. Покри чаршафите.“
„Пак си ти… Пак си ти…“
Майкъл бе стоял на вратата на спалнята й и пред очите му русата й коса се покри от алената шапка. Сетне се наведе и плахо докосна треперещата й ръка, първия физически контакт между син и майка от години. Очите й потъмняха като при лунно затъмнение, пръстите й потрепнаха и замряха, след това бавно загубиха и малкото топлина, която имаха, макар че Майкъл ги пусна много, много преди плътта й да изстине.
— Тази красива глава…
— Чия, Майкъл?
Изведнъж спомените изчезнаха. Сълзите му пресъхнаха и той се втренчи в доктор Ричард, който се намираше само на крачка от него.
— Чия? — попита отчаяно лекарят.
— Добър опит — рече подигравателно Майкъл. — Но не мисля, че ще ти кажа.
Доктор Ричард затвори за миг очи. Стисна устни и въздъхна:
— Добре, Майкъл. Добре. Какво ще кажеш да отидем заедно в болницата? Аз съм с беемвето. Нали сме говорили да ти дам да покараш някой път. Ти каза, че ще ти хареса. Каза, че беемвето е адски шибана кола.
— Шибана нацистка кола — поправи го той.
— Да тръгваме, хайде.
— Само че аз не мога, доктор Ричард. Трябва да се отбия при Лиз-бон. О, онова там беше много лошо. Трябва да отделя една вечер на него.
— Защо, Майкъл? Защо?
— Тя е Ева предателката — отговори му, сякаш беше очевидно.
Лицето на доктор Ричард бавно се отпусна. Той отмести поглед и остана така известно време. Сетне лицето му грейна — всяка частичка от лицето му с изключение на очите, забеляза Майкъл.
— Ти също имаш кола. Впечатлен съм, Майкъл.
— Не е като кадилака.
— Виж там — рече непринудено лекарят. — Виж онези коли. Всичките са линкълни. Цяла редица линкълни.
— Много интересно, доктор Ричард — съгласи се той, но не погледна колите, а се взря изпитателно в лицето му. — Само че още по-интересно е защо през цялото време си криеш ръката зад гърба, шибаняк такъв!
— Господи, не!
Лявото рамо на лекаря се удари в яките гърди на пациента, докато Майкъл измъкваше без особено усилие спринцовката от тънките му пръсти.
— Какво имаме тук? О, колко е лъскава, о, колкото е хубава. Подарък, а? О, аз знам всичко за теб! Дошъл си да ме заловиш сам и да ме предадеш на конспираторите. За да не научи никой за мен, за да не научи никой за малката тайна на доктор Ричард, която е избягала. Мълчи, докато не си измислиш правдоподобно оправдание. Ясно? Искаш да ме върнеш, а после да ме пъхнеш в чувал с краката напред, нали, шибаняк?
— Не! Не прави това! Майкъл се наведе напред.
— О, пак ти… — прошепна и вдигна дългата остра игла пред очите на лекаря.
Приближи я на сантиметри от кожата на дребосъка, чиито мускули се съпротивляваха безрезултатно срещу огромната сила на Хрубек.
— Моля те, не!
Иглата се насочи право в гърдите на лекаря.
— Не!
Тогава, с умение, усвоено от многогодишни внимателни наблюдения, Майкъл заби иглата дълбоко в тялото на лекаря и инжектира лекарството.
От устата на доктор Ричард се изтръгна жален вопъл, израз на дълбоко разочарование — стон, който може би издава човек, когато си даде сметка, че последната гледка в живота му е предателското лице на някого, когото, макар и по особен начин, е обичал.
