— Как си, Майкъл? — поинтересува се лекарят.
— Те
— Не вярвам, че ще ми се удаде.
— Когато те халосам с този стол, умът ти ще стане напълно празен. Лошото е, че тогава ще си мъртъв, шибаняк такъв.
Майкъл замълча и не пророни нито дума в продължение на няколко дни. Марсден беше държавна болница, като Купърстаун, и имаше само няколко мрачни занимални. Колер обаче бе осигурил специални помещения за участниците в програмата си. Не беше голям лукс. Стаите бяха тесни и студени, а стените — боядисани в изнервя-що мътнозелено. Пациентите в дома за адаптация обаче (наречен така, защото крайната цел на Колер бе постепенното им връщане към нормалния живот) поне бяха отделени от по- сериозно болните и това им даваше чувство за човешко достойнство. Те разполагаха и с играчки, книги и пособия за рисуване — дори с опасните и забранени моливи. Художествените им умения се насърчаваха и всички стени на отделението бяха изрисувани и изписани със съчинени от пациентите стихове.
През август Ричард Колер започна да настоява за прехвърлянето на Майкъл в дома за адаптация. Беше избрал младежа, защото той бе умен, показваше желание да подобри състоянието си и беше убил човек. Връщането на пациент като Майкъл Хрубек към нормалния живот (никой не се занимаваше с такива като него) щеше да доведе до истинското признаване на Колеровата психотерапия. По-важно от финансирането обаче, по-важно от професионалния престиж бе това, че Колер щеше да помогне на човек, изпитваш такива ужасни страдания. Майкъл не беше като другите шизофреници, чието състояние е повече или по- малко ясно. Не, Майкъл бе най-онеправданата жертва на тази болест: той беше достатъчно нормален, за да си представи как би изглеждал нормалният живот и се измъчваше от невъзможността да бъде такъв, какъвто искаше да бъде. Точно такъв пациент бе най-подходящ за експеримента на Колер.
Не можеше да се каже, че Майкъл се радваше на включването си в програмата:
— Няма начин, шибаняк такъв!
Обзет от параноя и изпълнен с подозрения, той отказваше да има нещо общо с дома за адаптация, с Колер или с когото и да било другиго в Марсден. Седеше в ъгъла на стаята си, мърмореше си и гледаше подозрително както лекарите, така и другите пациенти. Колер обаче настояваше. Просто не оставяше младежа на мира. През първия месец (виждаха се през ден) спореха ожесточено. Майкъл говореше несвързано и крещеше, убеден, че Колер е конспиратор като всички останали. Лекарят отвръщаше с въпроси за фантазиите на пациента, опитваше се да разчупи леда.
Накрая, принуден от агресивността на Колер и високите дози лекарства, Майкъл неохотно се съгласи да се включи в програмата. Постепенно се запозна с другите пациенти, първо поотделно, след това в група. За да накара младежа да говори за миналото и халюцинациите си, Колер му носеше исторически книги от библиотеката на болницата във Фремингтън, защото в Марсден нямаше библиотека. При индивидуалните им сеанси лекарят не преставаше да провокира Майкъл, да го подтиква към общуване с другите пациенти, да го разпитва за виденията и сънищата му.
— Майкъл, коя е Ева?
— О, да, бе. Да ти кажа, как ли не? Забрави.
— Какво имаш предвид, като казваш: „Искам да изпреваря сините униформи“?
— Време е за лягане. Гаси лампите. Лека нощ, докторе.
И така нататък.
Един студен, влажен ден преди шест седмици Майкъл тренираше в гимнастическия салон на Марсденската болница под сърдитите погледи на охраната. Той погледна през телената ограда към голото разкаляно поле. Както повечето шизофреници Майкъл беше неспособен да изразява емоциите си. Този ден обаче той се разчувства от тъжния пейзаж и заплака.
— Стана ми жал за бедните мокри кравички — сподели пред Колер. — Очите им бяха счупени. Господ трябва да направи нещо за тях. Тежко им е.
— Очите им били счупени? Какво имаш предвид?
— Бедните кравички. Те никога няма да живеят като преди. За добро или за лошо. Толкова е очевидно. Очите им са счупени. Не разбираш ли?
Лекарят изведнъж получи прозрение.
— Искаш да кажеш — прошепна, като с мъка сдържаше възбудата си, — че ледът е счупен5.
С тези закодирани послания — както онова, че искал да бъде близо до доктор Ан Мълър — Майкъл се опитваше да изразява най-съкровените си чувства. В този случай искаше да каже, че нещо в живота му коренно се е променило. Той вдигна рамене и заплака пред лекаря си — не от страх, а от мъка.
— Толкова ми е жал за тях. — Майкъл постепенно се успокои. — Явно е много трудно да си фермер. Но може би този живот ще ми допадне.
— Искаш ли да работиш в стопанството? — попита Колер с разтуптяно сърце.
— В стопанството ли?
— По работната програма. Тук, в болницата.
— Да не си луд? — изкрещя Майкъл. — Ще ме ритнат в челото и ще умра. Не бъди такъв глупак, бе, шибаняк!
Нужни бяха две седмици на постоянен натиск, докато Майкъл най-после склони да се включи в програмата — всъщност доста повече от времето, необходимо на Колер, за да уреди документите по прехвърлянето. Майкъл бе напълно неуязвим в Марсден, защото беше пациент по член 403. Обаче в държавната бюрокрация има твърде много вратички. Тъй като в обемната документация на Колер ставаше дума за „Пациент 458-94“, не за „Майкъл Хрубек“ и защото санитарите на претъпканото Отделение Е с удоволствие бяха готови да се отърват от пациента, предложението лесно бе прието, подписано и подпечатано. Хрубек започна работа в болничното стопанство. Продукцията се използваше за храна за лечебното заведение, а малки количества излишни продукти бяха предназначени за местния пазар. Отначало Майкъл подозираше надзирателите си. Въпреки това нито веднъж не получи пристъп на панически страх. Явяваше се навреме на работа и обикновено си тръгваше последен. Накрая свикна със задълженията си — ринеше тор, забиваше колове с тежък чук, караше бидоните с млякото. Държеше се като съвсем нормален ратай във ферма. Само веднъж реши да използва бялата блажна боя за оградата за заличаване на неприятни или обезпокоителни според него петна по козината на херефордските говеда.
Когато обаче му казаха да не боядисва кравите, той с наведена от срам глава обеща никога вече да не го прави.
Майкъл Хрубек, който никога в живота си не беше печелил собствени пари, внезапно започна да взима по 3,80 долара на час. Вечеряше в стола с приятели, след това измиваше чиниите, пишеше дълга поема за битката при Бъл Рън и стана неразривна част от психотерапевтичната програма на Колер, да не споменаваме ролята му при предложението за финансиране от Щатското управление за психично здраве.
А сега, мислеше си със съжаление Колер, той бе един опасен престъпник, избягал на свобода.
„О, къде си, Майкъл, със счупените очи?“
Лекарят бе твърдо убеден в едно — Майкъл щеше да дойде в Риджтън. Посещението при Лиз Ачисън му беше помогнало в две насоки. Отчасти с разкритията по отношение на Майкъловите халюцинации. Но също и заради наученото за самата нея. Тя го беше излъгала, в това нямаше съмнение. Той се опитваше да проумее къде точно версията й за случката в „Индиан Лийп“ се разминава с истината. Тя обаче, изглежда, бе свикнала да живее с неприятни тайни, с неизразени емоции, със скрити страсти, затова той не успя да определи къде е лъжата. Все пак чувстваше, че това, което беше скрила от него, е достатъчно важно — най-вероятно достатъчно, за да изкара Майкъл от изпълнения му с видения, но безопасен живот и да го подтикне към това ужасяващо скитане в нощта.
О, да, той със сигурност щеше да дойде в Риджтън.
И тук, скрит в проливния дъжд, го чакаше Ричард Колер, човек, готов да подкупва ловци на глави с хиляди долари, които трудно можеше да си позволи, да се скита из дивата пустош, да проследи и да срещне неспокойния си и опасен пациент съвсем сам и да го накара да се върне в болницата — заради Майкъл и
