— Полудя ли? — изкрещя. — Оуен, това съм аз! Аз!
Когато той вдигна отново оръжието, нещо кафяво изскочи отстрани и кучето заби зъби в ранената ръка на Оуен, както бе направило по-рано с Майкъл. Съпругът й обаче не беше загубил чувствителността си към болка. Той изкрещя, револверът падна от ръката му и издрънча на пода зад него.
Оуен започна да рита ожесточено кучето и да го удря с юмрука на здравата си ръка. То изскимтя от болка и избяга през страничната врата на оранжерията; Оуен побърза да я затвори.
Лиз се хвърли към револвера, но Оуен й препречи пътя, стисна я за китката и я блъсна на земята. Тя се изтърколи по чакъла, раздра лакътя и бузата си. Остана за момент така, задъхана, шокирана, неспособна да плаче и да говори. Когато се изправи, съпругът й се насочи бавно към револвера.
„Съпругът ми — помисли си тя. — Собственият ми съпруг! Мъжът, до когото съм лежала през повечето нощи през последните шест години, мъжът, когото щях да даря с деца при по-различни обстоятелства, мъжът, с когото съм споделила толкова много тайни… Много тайни, да. Но не всички.“
Докато бягаше през хола, сетне по стълбите към мазето, тя го мерна за миг, изправен с револвер в ръка, втренчен в нея — неговата жертва — с пронизващи и безжалостни очи.
Погледът му беше леден и Лиз бе готова да заложи всичките си пари, че лудостта в очите на Майкъл Хрубек е по-човешка от този хищнически блясък.
Бедната Ева.
Никаква светлина. Никаква. Пукнатините в стената са достатъчно големи, за да пропускат въздух и достатъчно широки, за да пропускат мътна дъждовна вода, която тук пада не от небето, а от подгизналата земя и каменните основи на постройката. Ако беше два часа по-късно, напуканата стена може би щеше да пропуска бледата светлина на зората. Сега обаче тук бе съвършен мрак.
Нещо шумолеше при вратата.
Той идваше. Лиз наведе глава към свитите си колене. Раната на бузата й я щипеше, а също и ожулването на лакътя. Тя се сви, сякаш да се смали, и раздразни рани, за които не бе подозирала: на бедрото и на глезена.
Той ритна с все сила масивната врата.
Тя проплака безмълвно при трясъка, почувства го, сякаш са я ударили в гърдите. Стори й се, че той я запраща към каменната стена, и си представи сблъсъка. Отвън, в коридора Оуен не продума. Дали ритникът бе израз на ярост, или опит да я достигне? Вратата бе заключена, но той може би не знаеше, че може да се заключва отвътре. Може би си мислеше, че стаята е празна, може би щеше да я отмине. Ще избяга с черния си джип, ще отиде в Канада или Мексико…
Ала не, той не избяга — въпреки че май реши, че тя не е в това килерче, и продължи да обикаля из мазето, да проверява другите помещения. Звукът от стъпките му заглъхна.
Тя остана така десет минути, ядосана, че е предпочела да се скрие, вместо да избяга от къщата. На половината път към задната врата на мазето — онази, която беше разбил Майкъл — тя си бе помислила: „Не, той ще ме чака в двора. По-бърз е от мен. Ще ме застреля в гърба…“ След това се беше обърнала и бе изтичала в тази стара стаичка в дъното на мазето, бе затворила тихо вратата и я беше заключила с единствения ключ от нея, за който знаеше. Ключ, който не бе докосвала от двайсет и пет години.
„Защо, Оуен? Защо правиш това?“ Той сякаш бе прихванал вируса на лудостта от Майкъл.
Нов трясък, този път отсреща; той ритна друга врата.
Тя отново чу стъпките му.
Стаичката бе с размери не повече от метър на два и таванът бе само на височината на гърдите. Това й напомни на пещерата в „Индиан Лийп“, за онази черна дупка, в която Майкъл й бе прошепнал, че я надушва. Лиз си спомни как като малка се бе крила в същото тъмно помещение, тогава пълно с въглища, докато Андрю Л’Оберже чупеше клони от върбата. След това тя чуваше и неговите стъпки, докато той търсеше дъщеря си. Като малка Лиз бе прочела „Ани Франк: Дневникът на едно момиче“ десетина пъти и макар че разбираше колко безсмислено е да се крие, пак го правеше.
Баща й все я намираше.
Биеше я два пъти по-жестоко, ако бе опитала да избяга.
Въпреки това тя бе направила това скривалище като истинска крепост — беше събрала запаси от бисквити и вода, бе прибрала тук един нож и бе хвърлила всички месингови ключове в езерото, всички без един, който криеше в един процеп над вратата.
Мишките обаче бяха изяли бисквитите, водата се беше изпарила, а детето на един братовчед бе намерило ножа и си го беше взело вкъщи.
От ключа пък нямаше никаква полза, защото, когато баща й наредеше да отвори вратата, тя винаги се подчиняваше.
Нещо метално издрънча на пода. Оуен изпъшка и се наведе, за да вземе лоста. Лиз тихо заплака, наведе глава. Видя в ръцете си изрезката от вестник — злокобния подарък на Майкъл, по-зловещ и от черепа. Когато мъжът й започна да удря, тя стисна отчаяно листа. Чу как той сумти от физическо усилие, сетне замлъкна, докато пъхаше лоста под вратата. Тя запращя. Дървото започна да поддава. Стаята, в която се криеше Лиз обаче, засега оставаше невредима. Оуен разби съседното котелно помещение. Разбира се… Котелното имаше прозорче на височината на главата. Логично бе да е избрала стая с втори изход. Само че не — умната Лиз, Лиз учителката, Лиз, която е наследила аналитичния ум на баща си, предвидливо бе избрала помещение, от което няма измъкване.
Още едно изпращяване, и още. Още десет. Дъските скърцаха, пироните се измъкваха. Последва силен трясък. Стъпките му се отдалечиха. Той сигурно бе погледнал вътре, видял е, че я няма и че прозорецът все още е покрит с прашен шперплат.
Настъпи тишина. Лиз установи, че отново вижда. През цепнатина на стената към котелното помещение проникваше тънък лъч светлина. Очите й свикнаха и тя погледна през дупката, но не видя нищо. Не чу стъпките на съпруга си и остана сама в тази стаичка с духа на баща си, няколко килограма стари въглища и изрезката, върху която сега виждаше причината за наближаващата си смърт.
ПРЕДАТЕЛЯТ сЕ представя за трошача нА глави. ДА се принеса съМ аз готов в жертва на БЕДНАта ЕВА.
Буквите бяха размазани и листът се разпадаше. Тя обаче успя да прочете голяма част от написаното с почерка на Майкъл.
…нА глави. ДА се принеса съМ аз готов…
А… ДА… М
АДАМ
Тези думи бяха заградени и свързани със снимката към статията с помощта на линии, напомнящи струйки кръв. Лицето, към което бяха насочени обаче, не бе Лиз. Те стигаха до левия край на фотографията и се свързваха около човека, който държеше вратата на колата отворена.
ПРЕДАТЕЛЯТ сЕ представя за трошача нА глави. ДА се принеса съМ аз готов…
Червените линии заграждаха Оуен.
Това ли бе целта на Майкъловото посещение? Нима бе дошъл като ангел-хранител, а не отмъстител? Тя разгъна листа. Той носеше печат: „Марсденска психиатрична болница — библиотека“.
„Мисли…“
