дори да гадае.
— Бедната Ева — рече бавно той; сетне кимна. — Ще се кача там заради теб. — Погледна револвера. — След това ще го направиш, и то бързо.
— Да, ако все още го искаш.
— Ще се кача на горния етаж заради теб, Лиз-бон.
— Последвай ме, Майкъл. Насам.
Тя не искаше да му обръща гръб, но въпреки това чувстваше, че между тях съществува някакво доверие — в пристъп на лудост може би, но все пак реално. Не искаше да рискува да го нарушава. Тя тръгна напред, без резки движения, без да говори. Качи се по тясното стълбище и го поведе към една от резервните спални. Тъй като Оуен пазеше там поверителни документи, вратата се заключваше с масивен механизъм. Лиз накара Майкъл да седне в едно люлеещо се кресло, принадлежало на госпожа Л’Оберже; всъщност майката на Лиз бе починала именно в него, след като беше стиснала настоятелно ръката на дъщеря си три пъти. Той се приближи до стола и седна. Лиз му каза предпазливо:
— Сега ще заключа вратата, Майкъл. Скоро се връщам. Защо не затвориш очи и не си починеш?
Той не отговори, но огледа одобрително стола и се залюля. Сетне затвори очи, както му бе предложила тя, и отпусна глава върху тъмнозелената тапицерия. Столът престана да се клати. Лиз затвори тихо вратата, заключи и се върна в оранжерията. Остана права в средата на помещението за известно време, изпълнена с противоречиви чувства.
Хрумна й един друг стих от Шекспир:
— О, Господи! — прошепна. — Мили Боже…
Свлече се на колене и захлипа.
Десет минути по-късно Лиз бършеше челото на Трентън Хек. Той бълнуваше и тя нямаше никаква представа дали мокренето на лицето ще му се отрази добре. Лиз притисна гъбичката към челото му и попи нежно и предпазливо потта. Тъкмо ставаше да вземе още вода, когато чу някакъв шум откъм вратата. Отиде в кухнята, като се чудеше защо не е чула пристигането на шерифа. Обаче не беше полицията. Лиз изкрещя от радост и се втурна към вратата, за да пусне Оуен. Изпит и изкалян, той влезе; олюляваше се, едната му ръка бе стегната с колана му.
— Ранен си! — възкликна тя.
Двамата се прегърнаха, сетне той се обърна, като затаи дъх от болка, и огледа двора като войник. Измъкна револвера от джоба си и рече:
— Добре съм. Само съм си изкълчил рамото. Господи, Лиз, полицаят. Мъртъв е!
— Знам. Знам… Ужасно е! Майкъл го застреля.
Той се подпря на касата на вратата и се взря в мрака.
— Тичах през целия път от Норт Стрийт. Той се промъкна покрай мен.
— Горе е.
— Трябва да стоим далеч от прозорците… Какво?
— Горе е — повтори тя и започна да гали лицето на съпруга си.
Оуен се втренчи в жена си:
— Хрубек ли?
Тя извади револвера на Майкъл и му го подаде. Оуен премести поглед от измъченото лице на Лиз към оръжието.
— Неговият ли е?… Какво става тук?
Той се изсмя кратко, сетне усмивката му се стопи, докато тя разказваше какво е станало.
— Не е ли искал да те убие? Ама защо тогава дойде тук?
Тя се притисна отново до гърдите на Оуен, като внимаваше за рамото му, и отговори:
— Съвсем се е побъркал. Май искаше да се жертва за мен. Всъщност не знам. Не съм сигурна, че и на него му е ясно.
— Къде е Порша?
— Отиде да вика помощ. Вече трябваше да е дошла. Предполагам, че колата й е заседнала.
— В северната част на града пътищата са почти непроходими. Може да й се наложи да върви пеша.
Лиз му разказа за Трентън Хек.
— Да, камионът му е отвън. Когато се видяхме за последен път, беше тръгнал за Бойлстън.
— Жалко, че не е отишъл. Не съм сигурна дали ще оцелее. Ще го погледнеш ли?
Оуен прегледа припадналия мъж с очите на познавач. От военната си служба бе научил много за раните.
— В шок е. Нуждае се от кръвопреливане. Нищо не мога да направя за него. — Оуен се огледа. — Къде е той? Хрубек.
— Заключих го в малката стаичка горе.
— И той просто влезе там?
— Като кученце… О!
Тя закри устата си с ръка. Бързо отиде в оранжерията и освободи кучето на Трентън Хек от шкафа. То не изглеждаше доволно от престоя си там, но иначе бе невредимо.
Лиз отново прегърна Оуен, след това се наведе и вдигна изрезката от вестник. Зачете:
Тя изпухтя отвратена от зловещите слова на лудия.
— Оуен, виж това.
Тя вдигна очи и видя, че съпругът и оглежда револвера на Майкъл. Той отвори пълнителя и започна да брои патроните. Сетне направи нещо, чийто смисъл тя не можа да разбере. Надяна си кожени ръкавици и избърса оръжието с меко парцалче.
— Оуен, какво правиш?… Скъпи?
Той не отговори, а продължи съсредоточено работата си.
Едва тогава Лиз си даде сметка, че той все още има намерение да застреля Майкъл.
— Не, не можеш да го направиш! О, не…
Оуен не вдигаше поглед от револвера. Завъртя бавно барабана, вероятно, за да намести някой патрон пред ударника. Оръжието се затвори със силно изщракване.
— Той нямаше намерение да ме нарани — започна да го умолява Лиз. — Беше дошъл да ме защити. Той е откачен, Оуен. Напълно побъркан. Не можеш да го убиеш!
Оуен остана съвсем неподвижно за няколко секунди, потънал в размисли.
— Не го прави! Няма да ти позволя. Оуен?… О, Боже!
Ярка бяла искра избухна в ръката му и всички прозорци на оранжерията се разклатиха. Лиз вдигна ръка пред лицето си в безумен опит да отклони куршума, който пропусна на милиметри бузата й и лизна един кичур от разрошената й коса.
32.
Тя падна на пода, събори една саксия с малък жълт розов храст и остана да лежи на плочите; ушите й бучаха. Усети миризмата на опърлената си коса.
