В бледата синьо-зелена светлина оранжерията изглеждаше отделена от време и пространство. Лиз се сети за една книга, която бе чела преди години, може би първият й роман. „Двайсет хиляди левги под водата“. Струваше й се, че се намират не в оранжерия, а в някаква примитивна подводница и тя е невинен китоловец, слушащ безумните брътвежи на побъркания капитан сред морските дълбини.
Майкъл говори за крави, за „Християнска наука“, за жени, които крият лицата си зад старомодни шапки. Оплака се от загубата на любимата си черна кола. На няколко пъти спомена някаква доктор Ан и (намръщен) някакъв доктор Ричард. Дали това не беше Колер, запита се Лиз.
Внезапно той се извъртя към нея:
— Аз ти писах, а ти така и не ми отговори.
— Не си беше написал адреса. И не го беше подписал. Откъде да разбера кой го изпраща?
— Добър опит — сопна се той. — Само че ти си знаела кой го изпраща.
Погледът му беше толкова пронизителен, че тя веднага призна:
— Да, знаех. Съжалявам.
— Те са ти попречили да ми отговориш, нали?
— Ами…
— Спрели са те.
Тя кимна и той продължи да говори. Явно си мислеше, че името и съдържа шест букви, и това страшно му харесваше. Лиз изпита ужас, че може да намери някое писмо или разписка, да види, че буквите всъщност са с една повече, и да я убие за измамата.
— Време е вече — обяви тържествено той и Лиз отново потрепери.
Майкъл свали раницата си и я остави до себе си. Сетне разкопча гащеризона си и го смъкна върху яките си бедра. Цепката на гащите му се разтвори и Лиз с ужас забеляза тъмния му, дебел, полувъзбуден пенис.
„О, Господи…“
Тя стисна ножа и зачака Хрубек да остави револвера, за да хване члена си. Бе готова да се нахвърли върху него в момента, в който го направи.
Майкъл обаче не остави револвера. Бръкна с лявата си ръка, ранената, дълбоко в гащите си, сякаш така се възбуждаше повече. След малко обаче, когато той издърпа пръстите си, Лиз забеляза, че държи малко найлоново пликче. Беше вързано грижливо с връвчица и Хрубек присви очи като улисано в игра хлапе, докато я развързваше със здравата си ръка. Спря само за да облече отново гащеризона си, и малко смутено закопча презрамките.
Извади от пликчето парче вестник. То беше мокро. Хрубек го разстла и постави с благоговение върху него един череп, който бе измъкнал от раницата си. След като Лиз не направи никакъв опит да докосне тези предмети, той се усмихна с разбиране и ги остави върху масата до нея. Побутна листчето към нея и се отдръпна като ловджийско куче, което току-що е оставило някой прострелян бекас в краката на господаря си.
Държеше ръцете си отпуснати, револверът бе насочен надолу. Лиз обмисли как да го нападне. Щеше да се промъкне по-близо и да замахне към очите му. Каква ужасна мисъл! Налагаше се обаче да действа. Сега беше моментът. Тя стисна ножа и хвърли поглед към изрезката. Беше част от статия в един местен вестник с материали по делото; полето бе изписано с дребния му почерк. Откъслечни думи, рисунки, звезди, стрелки — хубава картинка, приличаща на президентския печат. Силуетът на Ейбрахам Линкълн. Американски знамена. И всичко това около една много добре позната снимка: собствения й зърнест черно- бял образ, заснет след произнасянето на присъдата, докато тя бе слизала по стълбите на съда към колата си.
Сега от Майкъл я деляха не повече от два метра. Тя пристъпи към него, вдигна изрезката, наведе глава към нея и се престори, че чете. Всъщност не отместваше поглед от револвера му. Усети отвратителната воня на лудия, долови задъханото му дишане.
— На този свят има прекалено много предателство — прошепна той.
Тя стисна ножа. „Очите му! Цели се в очите. Сега. Сега! Лявото, сетне дясното. После се свий под масата. Хайде! Не се колебай.“ Тя пренесе тежестта си напред, готова за скок.
— Толкова много предателство — повтори той и пръски слюнка покапаха по лицето й.
Тя не се отдръпна. Той погледна револвера и го прехвърли в здравата си ръка. Лиз стисна ножа. В момента не бе в състояние да се моли, но беше обзета от различни мисли: за баща й, за майка й. „О, моля те. Боже, дано Оуен да е жив. Бракът ни може да не беше съвършен, но поне понякога имаше любов. И Порша, обичам те — въпреки че може никога да не станем толкова близки, колкото съм се надявала.“
— Добре — рече Майкъл Хрубек.
Завъртя револвера и й го подаде с ръкохватката напред.
— Добре — повтори тихо.
Тя се страхуваше да отмести очи от оръжието за повече от секунда, но в този кратък миг забеляза, че но страните му се стичат сълзи.
— Направи го сега — каза той сподавено. — Направи го бързо.
Лиз не помръдна.
— Тук — настоя той и пъхна револвера в ръката й.
Тя изтърва листчето и то се спусна като есенно листо на пода. Майкъл коленичи пред нея и наведе глава като примитивен символ на покорство. Посочи тила си и каза:
— Тук. Направи го тук.
„Това е номер! — помисли си тя. — Няма начин.“
— Бързо.
Тя остави ножа на масата.
— Майкъл…
Малкото му име прозвуча нелепо от устата й. Сякаш между зъбите й имаше пясък.
— Майкъл, какво искаш?
— Ще платя за предателството с живота си. Направи го, направи го бързо.
— Не си ли дошъл да ме убиеш? — прошепна тя.
— Не, не бих те убил, както не бих наранил онова кученце — засмя се той и кимна към шкафа.
Лиз заговори:
— Ама нали си залагал капани за кучета!
Устата му се изкриви:
— Слагах капани, за да забавя конспираторпте. Само че не ги залагах. Бяха затворени. Никога не бих наранил куче. Кучетата са божии създания и са съвсем невинни.
Това я потресе. Значи, идването му тук бе за нищо? Човек, който убива хора, а се прекланя пред кучета. Майкъл Хрубек бе изминал толкова път само за да изиграе някаква зловеща сценка.
— Виж — продължи той, — това, което се говори за Ева, не е вярно. Тя е била жертва. Също като мен. Жертва на дявола в нейния случай. Жертва на конспираторите от правителството в моя. Как можеш да обвиняваш някого, който е бил предаден? Не можеш! Не е честно! Ева е била съдена, аз също. Не сме ли толкова еднакви, аз и ти? Не е ли удивително, Лиз-бон?
Той се изсмя.
— Майкъл — рече тя с треперещ глас, — би ли направил нещо за мен?
Той вдигна очи, тъжни като тези на кучето.
— Ще те помоля да се качиш горе с мен.
— Не, не, не… Не можем да чакаме. Трябва да го направиш. Трябва! Точно затова съм дошъл. — Той заплака. — Беше толкова ужасно и трудно. Изминах толкова път… Моля те, искам да заспя. — Кимна към револвера. — Толкова съм уморен.
— Направи ми тази услуга. Само за малко.
— Не, не… Те са около нас. Не разбираш колко е опасно. Толкова съм уморен да стоя буден.
— Направи го за мен — помоли го тя.
— Не мисля, че ще мога.
— Там ще си в безопасност. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.
Очите им се срещнаха и останаха така известно време. Какво вижда Майкъл в нейните, Лиз не можеше
