тъмносин шлифер — безполезен срещу дъжда, но не толкова ярък като дъждобрана. Лиз отвори вратата. Порша излезе, следвана от по-голямата си сестра, която стискаше пистолета в джоба си. Те се приведоха под дъжда и вятъра и се насочиха към колата. На половината път шапката на Лиз отлетя към бурното езеро.
Точно оттам се появи и мъжът — от езерото. Той сграбчи Лиз и двамата паднаха в естествената тор около една от розите й. Въздухът на Лиз излезе и тя се преви в опит да си поеме дъх, неспособна да извика за помощ.
Порша се обърна и видя нападателя. Изпищя и се втурна към полицейската кола, докато Лиз се опитваше да го ритне. Успя само да се плъзне в една кална леха и да се задържи седнала върху бодлив неразцъфнал храст от сорта „Просперо“. Остана неподвижно там, докато мъжът пълзеше към нея със забито в калта лице и мърмореше зловещо. Тя разкъса джоба си и измъкна пистолета. Допря дулото до главата на Трентън Хек точно когато той я поглеждаше и промълвяваше:
— Помощ.
— О, мили Боже!
— Аз… Помощ.
— Порша! — изкрещя Лиз и отново прибра пистолета. — Трентън е. Ранен е. Извикай полицая. Кажи му.
Младата жена стоеше при вратата на патрулната кола.
— Трентън е — извика отново Лиз. — Кажи на полицая!
Порша обаче не помръдваше. Отстъпи от колата и запищя. Лиз издърпа якето си от бодлите на розовия храст и изпълзя встрани от Хек. Приближи се предпазливо до сестра си. От предната седалка на полицейската кола се вдигаше дим. Порша закри лицето си с ръце, отпусна се на колене и повърна.
Когато полицаят е бил застрелян — право в лицето, — запалената му цигара бе паднала в скута му и бе започнала да прогаря униформата му.
— О, не — плачеше Порша, — не, не, не…
Лиз избута сестра си встрани, загреба шепа кал и я хвърли върху въгленчетата. На нея също й се доповръща от миризмата на обгорял плат, косми и кожа.
— Радиостанцията! — изкрещя Порша.
Изправи се, избърса уста и повтори още два пъти думата, преди Лиз да разбере. От контролното табло обаче висеше само къса черна жица; радиостанцията беше отскубната. Лиз отново се наведе над полицая, макар че нямаше какво да направи за него. Вече бе вкочанен и изстинал. Тя отстъпи и погледна колата си. Водата беше достигнала до прозорците й и бе наводнила купето, бе заляла и клетъчния телефон.
Двете жени се приближиха с препъване до Трентън Хек. Успяха да го изправят на крака и го помъкнаха към вратата на кухнята. Дъждът шибаше лицата им, притискаше ги като дузина мокри одеяла. На половината на пътя към къщата силен порив на вятъра ги удари откъм гърба и Порша падна в една кална леха, като повлече припадналия Хек със себе си. Докато го замъкнат през наводнения двор до кухнята, минаха няколко дълги, мъчителни минути. Порша се свлече на прага на отворената врата.
— Не, не спирай. Да го вкараме.
— Изтощена съм.
— Хайде, ти си бегачката в семейството. Наследила си всичкия инат на рода ни.
— Боже мой.
Жените довлякоха Хек в кухнята и го сложиха на дивана.
Емил се присъедини към тях, но очевидно той нямаше шесто чувство за нещастия. Подуши крака на господаря си, сетне се върна в ъгъла, където му бяха наредили да лежи, легна и затвори очи. Порша заключи вратата и светна една малка лампа в хола. Лиз разкопча ризата на Хек.
— О, мили Боже… огнестрелна рана. — Гласът на Порша звучеше пискливо от шока. — Донеси нещо! Де да знам. Кърпа.
Лиз отиде в кухнята. Докато награбваше няколко салфетки, чу някакъв звук отвън — отначало слаб, сетне по-силен, докато накрая не започна да съперничи на воя на вятъра. Това смрази кръвта й, защото звукът напомняше последните стонове на Клер, идващи изпод земята от пещерата на „Индиан Лийп“. Замаяна от този ужасен спомен и сегашния си страх, тя пристъпи към вратата и надникна навън. Не видя нищо освен дъжд и поклащащи се от вятъра клони и едва след няколко секунди си даде сметка, че звукът всъщност е нечовешкият вой на Майкъл Хрубек, идващ едновременно от нищото и отвсякъде:
— Лиз-бон, Лиз-бон, Лиз-бон…
30.
Трентън Хек ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Лиз се опита да напипа пулса му, но не успя, макар че когато допря ухо до гърдите му, сърнето му биеше равномерно.
— Чуваш ли ме? — изкрещя тя.
Той промърмори нещо неразбираемо. Почти не реагира, когато Лиз притисна салфетките върху черната дупка в корема му, въпреки че трябваше да изпитва раздираща болка.
Порша седеше в ъгъла на хола обгърнала коленете си с ръце и с наведена глава. Лиз се изправи и мина покрай нея, за да отиде в тъмната кухня. Погледна към двора и не видя нито следа от Хрубек, който междувременно бе престанал да я вика. Въпреки това зловещият му глас, повтарящ името й, продължаваше да звучи в главата й. Тя се почувства омърсена. „О, моля те — помисли си отчаяно. — Остави ме на мира. Моля те.“
Остана при прозореца няколко безкрайни минути. Сетне се обърна към сестра си:
— Порша.
Младата жена вдигна поглед и започна да клати глава:
— Не.
— Облечи това.
Лиз й подаде якето си.
— О, Лиз, не.
— Ще отидеш за помощ.
— Не мога.
— Можеш.
— Не мога да изляза там.
— Знаеш къде е шерифството. Намира се…
— Колата е заседнала.
— Ще вземеш тази на полицая.
Порша застина.
— Не. Той е вътре.
— Ще отидеш.
— Няма да отида. Не. Не ме моли.
— Като излезеш от имението, завиваш наляво. След два километра и половина по Седар Суомп Роуд излизаш на Норт Стрийт. Отново завиваш наляво и продължаваш около десет километра. Шерифството е от дясната страна на пътя. Седар Суомп Роуд сигурно ще е наводнен, поне частично. Затова ще се наложи да караш бавно, докато стигнеш града.
— Не!
Лицето на Порша се обля в сълзи.
С побелели от студа и влагата и покрити с червени петна от кръвта на Хек пръсти Лиз стисна рамото на сестра си.
— Ще те заведа до колата и ти ще отидеш в шерифството.
Порша погледна алените петна по пуловера си. Гласът й прозвуча хрипливо:
— Ти ме изцапа…
— Порша.
