удивителни когнитивни способности. Съвсем спокойно може да се направи, че отива в Риджтън, а през цялото време да се стреми към Бойлстън.
Седмо: Обаче може да е толкова хитър, че да блъфира двойно — да подведе преследвачите, че Риджтън е фалшива следа, а всъщност през цялото време това да е целта му.
Осмо: Способен е на немотивирано убийство.
Девето: Някои от халюцинациите му може би са свързани с американската история, с политиката и правителствените служби. На няколко пъти по време на лечението си той споменава Вашингтон — място, където може да се стигне с влак.
Десето: Той мрази жените и е осъждан за изнасилване. Заплашвал е госпожа Ачисън преди няколко месеца.
Единайсето: Страхува се от пряка конфронтация.
Дванайсето: Тайно е изилювал лекарствата си в очакване на тази вечер, което означава способност за предварително планиране.
Тринайсето… Четиринайсето… Петнайсето…
Стотици факти преминаваха през трескаво работещия ум на лекаря. Предписания за халдол и стелазин, бележки от разговори с пациента, от сеансите на адаптационната терапия, записи от несвързаните му бълнувания, доклади от психофармаколози и социални работници… Адлър се обърна отново към документите. Погледна една страница със записи, но вместо букви видя лицето на Майкъл Хрубек — очи, неизразяващи нито възбуда, нито апатия, нито привързаност, нито омраза, нито вяра, нито съмнение.
Адлър поседя неподвижно известно време. Изведнъж вдигна очи към прорязаното от бръчки, изтощено лице на щатския полицай и каза онова, в което искрено вярваше:
— Хрубек е тръгнал към гарата. Възнамерява да отиде във Вашингтон. Изпратете хората си в Бойлстън.
Двете сестри се заеха със задачите си — да проверят цялата къща, да загасят лампите. Вървяха мълчаливо, стряскаха се от всеки шум и всяка сянка. Накрая къщата остана осветена само от няколкото сини лампи на оранжерията, които Лиз бе оставила за малко комфорт; предполагаше, че отвън няма да ги забележат. По стените и подовете трептяха сенки. Двете сестри се върнаха в кухнята и седнаха една до друга на пейка с лице към подредените като войници борове и брези в двора.
Поседяха мълчаливо пет минути; единствените звуци бяха трополенето на дъжда по оранжерията, воят на вятъра и скърцането на старата къща. Накрая Лиз не издържа:
— Порша, бях започнала да ти казвам нещо.
— Какво да ми казваш?
— За любовната ми връзка — прошепна тя, сякаш Оуен беше в стаята.
— Не знам дали времето е подходящо… Лиз докосна коляното на сестра си.
— Това стои между нас прекалено дълго време. Не мога да издържам повече.
— Какво стои между нас? Лиз, времето наистина не е подходящо. За Бога!
— Трябва да ти го кажа.
— По-късно.
— Не, сега! Веднага! Ако не го направя, може никога вече да не се престраша.
— И защо е толкова важно?
— Защото трябва да разбереш защо ти наговорих онези ужасни неща. И искам и ти да ми кажеш нещо. Погледни ме. Погледни!
— Добре, каза ми, че си ходила с някакъв мъж. И какво? Какво общо има това с „Индиан Лийп“?
— О, Порша.
Лиз сигурно бе вдишала изведнъж прекалено дълбоко, гърдите я заболяха и тя се преви, за да намали страданието. Когато болката отмина, тя отново вдигна очи към сестра си. Тъкмо се канеше да продължи, когато отвън се чу далечен тътен. Порша изведнъж присви очи:
— О, не.
— Да — потвърди Лиз. — Да. Любовникът ми бе Робърт Джилеспи.
28.
— Значи, познаваш Ачисънови?
Шофьорът на джипа имаше тясно лице и сиви бръчки. Той превключи на по-ниска предавка и продължи с бавна скорост нагоре по хълма на север от центъра на Риджтън, ауспухът запука, колата заскърца сякаш в предсмъртна агония. Мъжагата до него наблюдаваше скоростния лост с повече интерес, отколкото на шофьора му се струваше обичайно.
— От години ги познавам — отвърна той. — От много години.
— Познавам Оуен — каза шофьорът. — Разговаряли сме няколко пъти. Срещали сме се случайно в железарията „Ейс Хардуеър“. За адвокат е голям симпатяга.
— От сто години, предполагам.
— Моля?
— Особено Лиз-бон.
— Не си спомням да произнася името си така. Но предполагам, че ти ги познаваш по-добре. — Джипът заподскача по един неравен участък на пътя. — Имаш късмет, че минах. Тази нощ никой не си показва носа навън заради бурята. Метеоролозите със смешните им прически и имена предвещаваха едва ли не ураган, а то се оказа обикновен дъжд.
Едрият мъж не коментира.
Джипът мина през кръстовището на Седар Суомп Роуд и Норт Стрийт и за миг на шофьора му се стори, че вижда как някой се обръща изненадан от колата и се скрива зад едно малко възвишение близо до канавката. В същия момент небето се раздра от мълния и наоколо затанцуваха сенки. Наблизо падна някакъв клон. Шофьорът отдаде видението си на странната игра на светлини, мъгла и дъжд. Даде газ и продължи по криволичещия и неравен Седар Суомп Роуд.
— Голям срам за тази част на окръга. Кога ще дойдат да оправят пътя? Да сложат малко асфалт. Шосето е само кал и клони.
— Кал и клони — повтори едрият мъж. — Кал и клони.
„Тук май загазих“ — помисли си шофьорът.
— Какво стана с колата ти?
— Кал и клони може би, ти май знаеш много неща за тях.
След като младежът не добави нищо повече, шофьорът измънка:
— Ммм?
— Тя се хлъзна под мен по хлъзгавия път. Извъртя се и се прекатури. И се търкаля, и търкаля, и търкаля.
— Ами полицаите?
— Те са заети. Двама. Двама млади мъже. Много ми беше жал за тях. Горките момчета. Но нямах избор.
„Никога вече — помисли си шофьорът. — Никога вече, в дъжд или в суша, със счупена китка или не.“
Едрият мъж се вгледа в дърветата около пътя, сетне страшно съсредоточено отключи и заключи вратата си шест пъти.
— Бил ли си в армията? — попита. Какъв бе правилният отговор?
— Да, изкарах известно време там. Бях разпределен…
— Военно разузнаване?
— Не. Бях РВ. Мъжагата се намръщи:
— Какво е това?
— Редови войник. Кашик. Пехотинец.
