— РВ. — Да.
— Ре Ве, Ре Ве. Реве. Чудя се дали знаеш къде е бил застрелян Ейбрахам Линкълн.
— Мммм?
— В главата. Или в театъра. И двата отговора са правилни.
— Това го знаех, да.
„О, братко, какво си докарах на главата?“
— Бурята все пак е сериозна. Връщам си думите. Добре, че си взех джипа с двойна предавка.
— Двойна предавка. Да. Какво всъщност е това? Какво е двойна предавка?
— Не знаеш ли? — Шофьорът се изсмя. — Всички знаят какво е двойна предавка.
Мъжагата се обърна и го изгледа злобно. Шофьорът потърка брадясалата си буза с ръка и добави:
— Ти май се шегуваш.
— Добър опит — сопна се мъжагата. Наведе се над скоростния лост и доближи лице до това на шофьора. — Ако обаче някой е бил дълго време в друга страна, много вероятно да не знае какво е двойна предавка, нали?
— Е, ако погледнем от тази страна, възможно е.
— Ами ако дойде някой например от 1865 година, а? И ти искаш да ми кажеш, че не е възможно да не знае какво е двойна предавка?
— Възможно е — повтори отчаяно шофьорът. — Знаеш ли, мисля, че все пак ще трябва да минем през болницата. Да ти погледнат ръката.
Едрият мъж изтри лице с дебелия си пръст, жълт като зъбите му, сетне извади от джоба си един синкавочерен револвер. Вдигна го пред лицето си, подуши го, после лизна цевта.
— А — промълви шофьорът и започна да се моли мислено.
— Закарай ме при Ачисънови — изрева мъжагата. — Закарай ме там и използвай и двете си проклети предавки!
Няколко километра по-нататък шофьорът спря джипа; ръцете му трепереха.
„Никога няма да си простя, че съм причинил това на Ачисън — помисли си, — но само така мога да се измъкна.“
— Тази алея води към дома им.
— Добър опит, но не виждам табелката.
— Ето я. Там! Под онази роза на пощенската кутия. Виждаш ли името? Ще ме убиеш ли?
— Слизай от колата, искам да направя така, че да не може да върви повече.
— Джипа ли?
— Да. Искам да направя така, че да не може да върви.
— Добре, ще ти помогна. Хайде и двамата да слезем. Само, моля те, не ме наранявай.
— Мислил ли си някога да отидеш във Вашингтон?
— За столицата ли говориш?
— Разбира се, че за столицата! На кой му пука за Сиатъл?
— Не, не! Никога. Кълна се.
— Добре. Покажи ми сега как да осакатя този джип.
— Трябва да вземеш капачката на разпределителя и да я хвърлиш. Така колата няма да може да запали.
— Направи го.
Шофьорът вдигна капака и извади капачката. Захвърли я в гората. Изглеждаше напълно отчаян. Дъждът бе сплъстил косата му и се стичаше по дълбоките му бръчки. Мъжагата се обърна към него:
— Така, за толкова глупав ли ме мислиш? Опитваш обратен психологически похват. Казваш, че не искаш да ходиш във Вашингтон с надеждата, че ще те накарам да отидеш точно там, нали? Така ли е?
Шофьорът изхлипа:
— Да, точно така, господине.
— Добре, сега искам да тичаш. Ще тичаш чак до Вашингтон, столицата на САЩ, и ще им кажеш, че отмъщението е тук.
— В гърба ли ще ме застреляш?
— Искам да им предадеш това.
— Ще ме…
—
Шофьорът побягна, без да се обръща, убеден, че ще е мъртъв, преди да измине и три метра. След това — преди да измине шест метра. После — преди да измине десет. Продължи да тича през дъжда в очакване на смъртта. Така и не се обърна и затова не видя как едрият мъж, вдигнал револвера си високо като детектив на Пинкертън от деветнайсети век, тръгва бавно по покритата с чакъл и кал алея.
Лиз се вгледа в лицето на сестра си. Дори в тъмното ясно виждаше сребристи отражения в очите й. Въпреки това бе готова да запали всички лампи в къщата с риск да привлече стотина Майкъл Хрубековци само за да види изражението на сестра си в този момент, да види дали думите й са лъжи или самата истина.
— Кажи ми честно, Порша, знаеше ли за Робърт и мен? Преди да… се любиш с него.
„И в двата случая губя“ — помисли си. Или любовникът й я беше предал, или и любовникът, и сестра й. Въпреки това тя трябваше да знае отговора.
— О, Лиз, разбира се, че не. Не бих ти причинила такова нещо. Не знаеше ли?
— Не! Откъде да знам? Ти си ми сестра, но… Не, не бях сигурна. — Лиз обърса сълзите си и сведе поглед. — Помислих си, че може да ти е казал и ти, е, просто да си решила да го направиш въпреки това.
— Не, разбира се, че не ми е казал.
Сърцето на Лиз не беше туптяло толкова силно от случката в пещерата в „Индиан Лийп“, когато бягаше от обезумелия си преследвач.
— Не знаех, просто не можех да бъда сигурна.
— Повярвай ми, Лиз. Помисли. Откъде накъде ще ми казва Робърт за това? Той искаше да ме изчука. Нямаше защо да рискува да развали всичко, като признае, че е любовник на сестра ми.
— Когато ви видях там… — Лиз затвори очи и разтърка слепоочията си. — И тази вечер, когато флиртуваше с Оуен…
— Лиз.
— Не флиртуваше ли?
Порша стисна устни. Накрая призна:
— Флиртувам, вярно е. Но това не означава, че искам да спя с някого. Ако Робърт ми беше казал за вас, щях да му откажа. Мъжете често ме заглеждат. Аз имам власт върху тях. Понякога си мисля, че това е единственото ми качество.
— О, Порша. Разбира се, че бях разярена на Робърт. Не на теб. Исках да ударя него. Исках да го убия… — Гласът й заглъхна. — Чувствах се предадена. Клер загина заради него. След като ви видя, толкова се разстрои, че избяга в пещерата и се е загубила там.
— Половината мъже, с които спя, са като Робърт. Можеш да ги познаеш от километър. Лиз, той изобщо не беше за теб.
— Не! Не е това, което си мислиш. Това не беше просто една прищявка. Ние бяхме равни, Робърт и аз. Дороти го дразнеше. Те се мразеха. През цялото време се караха. А Оуен? Той не ме обича по същия начин. Не. Чувствам го. Дори с Робърт аз страдах от липсата на Оуеновата любов. В нощта преди пикника, онази съботна нощ… Оуен беше останал до късно в Хартфорд. И Робърт дойде.
— Лиз…
