— Остави ме да довърша. Оуен се обади и каза, че няма да се прибере преди два или три. С Робърт се любихме в оранжерията. Стояхме там с часове. Той късаше листенца от цветята и ме галеше с тях… — Лиз затвори очи и отново наведе глава към коленете си. — И след това ми направи предложение.
— Предложение? — Порша избухна в смях. — Предложил ти е да се ожените?
— Двамата с Дороти не се разбираха от дълго време. Тя му изневеряваше от няколко години. Той искаше да се ожени за мен.
— И ти отказа, така ли?
— Да — прошепна Лиз, — отказах.
Порша поклати глава:
— Затова ти е бил сърдит. И когато аз обърнах големите си кафяви очи към него в джипа, той веднага налапа въдицата. О, сестро, а може би аз се хванах в капана му, а?
— Не исках да приключваме с него. Просто не можех да изоставя Оуен. Не бях готова. Той се беше отказал от онази жена заради мен. Трябваше да положа усилия да закрепим брака си.
— Грешка, Лиз. Грешка. Защо не се възползва? Господи, това може би е бил единственият ти шанс да се отървеш от последния от фамилията.
Лиз поклати объркано глава:
— От теб ли?
— Не, не! От Оуен. Отдавна трябваше да го направиш.
— Как така последен от фамилията?
Порша се изсмя:
— Оуен не ти ли напомня малко за татко?
— О, не бъди глупава. И дума не може да става за сравнение. Виж например какво прави тази вечер. — Тя махна към прозореца. — Скита се навън заради мен.
— Оуен е деспотичен човек, Лиз. Също като татко.
— Не! Той е добър човек. Надежден. И наистина ме обича. По свой начин.
— Е, татко ни осигуряваше покрив над главите. Това ли наричаш любов? — Порша започваше да се ядосва. — Нима твърдиш, че те обича човек, който казва: „Тази седмица не си почистила много добре“ или „Как смееш да носиш такова изрязано деколте“? А след това вдига полата ти и ти нашарва задника. Върбата все още е в двора, както виждам. Ако аз се бях преместила тук, това щеше да е първото нещо, което щях да премахна. Щях да насека това проклето дърво на тресчици. Кажи ми, Лиз, как обясняваше белезите в часа по физическо? Сигурно си се преобличала със задник към шкафчето си. Аз лично разправях, че съм имала по-възрастен любовник, който обичал да ме връзва и да ме бичува. О. не гледай толкова потресено. И ти ми говориш за любов… Любов ли? Мили Боже, ако бяхме израсли в такава изпълнена с обич среда, защо си се забутала в този забравен от Бога и хората край и защо аз съм най-лесната жена на Източна седемдесет и втора улица?
Лиз закри лицето си с ръце и заплака.
— Лиз, извинявай — добави сестра й, сетне се засмя. — Виж какво ми причинява това място. Кара ме да полудявам. Навява ми повече спомени, отколкото мога да понеса. Знаех си, че не биваше да идвам на пикника. Не биваше да идвам и сега.
Лиз докосна коляното на сестра си, забеляза, че тя отново носи безвкусните си сребърни халки и че напръсканият с черни петънца кристал като с огромни зърна сол отново виси на врата й. След няколко секунди Порша постави ръка върху загрубелите пръсти на сестра си, но не ги хвана и скоро се отдръпна.
Лиз хвана ръката й и се загледа през прозореца, по който се стичаха струйки вода. Накрая се изправи.
— Трябва да направя нещо. Връщам се след минутка.
— Да направиш ли?
— Връщам се веднага.
— Навън ли излизаш? — Гласът на Порша прозвуча уплашено.
— Катинарът на мазето. Трябва да го проверя.
— Не, Лиз. Недей. Сигурна съм, че Оуен го е проверил.
— Не мисля.
Порша поклати глава. Лиз извади пистолета и непохватно издърпа затвора, за да зареди.
— Лиз…
— Какво?
— Нищо. Аз… Нищо.
Лиз предпазливо насочи дулото към пода и облече якето си. Спря при задния вход и погледна назад. Старата къща е тъмна, тази триетажна постройка, пълна с цветя, книги и духовете на толкова много мъртви. Лиз се замисли колко е странно, че толкова рядко си даваме сметка, че сме смъртни — когато се сетим за лакирани нокти, за тържествена музика или за близостта на спящи тела, — но не и в жестоки, изпълнени с опасности моменти като този. Тя свали предпазителя на пистолета и спокойно излезе в наводнения двор.
Оуен Ачисън, мокър до кости, раздиран от болка, скочи зад калния насип до канавката и се сви като уплашено дете, когато небето над него блесна ослепително.
„След всичко това — помисли си — остава само да ме удари гръм.“
Той огледа Седар Суомп Роуд, по който само преди пет минути сред облак водни капки бе изчезнал джипът. Това беше Уил Макафри. Старият негодник сигурно бе работил извънредно в мелницата и сега се прибираше.
Оуен се отпусна отново в мръсната, разпенена вода. Това неудобство не го притесняваше. По време на лов той издържаше пиявици, комари и температури над четирийсет и под нула градуса. Днес носеше само револвера си и двайсет патрона; в други случаи му се бе налагало да мъкне не само оръжието си, а и четирийсеткилограмова раница и неведнъж тялото на ранен другар.
Тези трудности беше готов да понесе. Доста по-обезпокоителен беше въпросът — къде, по-дяволите, се губеше преследваният?
Оуен се огледа за десети път. Да, предполагаше, че Хрубек може да не върви по пътя и да стигне къщата през гората. Само че за това щеше да му е нужен компас и няколко часа, а също да преплува езерото или да обикаля по брега, който бе гъсто обрасъл и на практика непроходим. Освен това Хрубек явно предпочиташе шосетата — сякаш с болния си мозък вярваше, че хората могат да бъдат достигнати само по асфалт или бетон.
Шосета, замисли се Оуен. Коли… Джипът…
Макафри всъщност не живееше на север от града. Къщата му се намираше на запад. Ако се прибира у дома, не би трябвало да минава по Седар Соумп Роуд. Единствената причина, поради която някой, който не живее в този район, би дошъл тук, бе, ако отива в търговския център на Чилтън. А по това време на нощта там нямаше отворени магазини.
Оуен се вгледа в тъмния, мокър път за миг, сетне се измъкна от канавката и започна мъчителния си спринт към съпругата и дома си.
29.
Трентън Хек изкачи бавно ниското скалисто възвишение, разделящо имението на Ачисън на две.
Скалите бяха мокри, но не хлъзгавостта им представляваше основната трудност при преодоляването на този шест-седемметров откос; непокорният крак на Хек му създаваше доста повече проблеми. Изтощен, той излезе на скалистото плато и се просна на земята. Нормализира дишането си, докато масажираше бедрото си и оглеждаше алеята и гората отдолу. Не видя нищо освен хипнотизиращото трептене на листата под дъждовните капки. След като си почина малко, той се изправи и тръгна приведен по ръба на възвишението успоредно на белезникавата ивица на пътя. Движеше се бавно от къщата към Седар Суомп Роуд — нетърпелив да засече Хрубек, но също така и Оуен, когото вече чувстваше много близък. И който вероятно
