бе ранен и беззащитен.
Докато се движеше към шосето, той се замисли за Лиз Ачисън. Не спираше да си блъска главата над въпроса, който му бе хрумнал по време на трескавото шофиране, след като се беше отказал да ходи в Бойлстън. Той докуцука до един висок дъб и огледа мокрия пейзаж. Отново се запита какво точно караше Майкъл Хрубек да я търси.
Разбира се, този човек може би беше побъркан. Един Господ знаеше, доста хора май мислеха така. Доколкото обаче разбираше Хек, на Хрубек му беше нужен дяволски сериозен мотив, за да предприеме такова пътуване — което явно го ужасяваше. Това бе все едно Хек да се изправи и да върви открито към някого, който държи насочен към него пистолет.
Защо му трябваше на този човек да си създава такова главоболие?
Свидетелските показания на Лиз? Не, сигурно имаше нещо повече. Както й бе казал Хек, престъпниците рядко влошават положението си, като отмъщават на свидетели.
Единствените случаи…
Е, обикновено единствените такива случаи бяха при лъжливи показания. Защо обаче би направила такова нещо тя?
Тези размишления бяха прекъснати от нещо, което Хек забеляза в далечината: голям четириъгълник от слаба синя светлина. Беше по посока на къщата. Той се приближи още малко и присви очи. Светлините на оранжерията. Тя сигурно бе забравила да ги изгаси. Светлината, замисли се той, излишно привличаше вниманието, но нямаше какво да се направи.
Гората се озари от нова мълния и гръмотевицата разтърси Хек. Светкавицата го разтревожи — не защото можеше да го удари ток, а защото намаляваше способността му да вижда в тъмното. Освен това блясъкът го правеше ясна мишена.
Отново отекна гръм.
А дали беше гръм? Звукът приличаше повече на изпукване, отколкото на тътен. Стори му се, че е дошъл откъм гаража на Ачисън. Разтревожен, той отново погледна къщата за знак от страна на Лиз, но постройката оставаше тъмна.
Хек стисна нервно пистолета през найлоновия плик и продължи към Седар Суомп Роуд, без да спира да оглежда гъстата гора наоколо — с мекия й килим от мокри листа. Между дърветата виждаше десетки сенки, напомнящи мъжа, когото търсеше. Той скоро забрави гръмотевицата, прозвучала като изстрел, и изпадна в отчаяние. Задачата да намери Оуен или Хрубек изведнъж му се стори безнадеждна.
— О, мамка му — промърмори Хек.
Ето, беше отказал да вземе подкупа на Колер, бе спомогнал за убийството на една жена и сега си представяше как Адлър казва: „О, не, съжалявам, господин Хек. Хрубек беше заловен от специалния отряд.“
„Ето все пак сто долара за безпокойството.“
— Мамка му.
Пет минути по-късно той бе потънал във въображаем разговор с Джил за проблемите си, когато забеляза някакъв проблясък откъм къщата. Пристъпи бързо напред, като си помисли, че това е знак от Лиз. Сетне обаче спря и се взря с присвити очи в дъжда, забеляза колко невероятно добре се отразява светлината от гладко избръсната глава.
Майкъл Хрубек бе на не повече от петнайсет метра от него.
Лудият не подозираше за присъствието на Хек и се криеше в едни храсти пред гаража.
Господи, какво чудовище, помисли си Хек и лицето му пламна при вида на плячката. Той насочи пистолета си, без да го вади от плика, в гърба на лудия. Свали предпазителя и тръгна колкото можеше по- безшумно към огромния мъж. Когато беше на десетина метра от него, Хек си пое дълбоко въздух и извика:
— Хрубек!
Едрият мъж скочи и издаде уплашен, жален вик. Взря се в дъжда към Хек.
— Легни на земята. Хайде. Въоръжен съм.
„Добре — помисли си Хек, — ще побегне. Да го застрелям ли или не? Решавай сега. Иначе ще се наложи да го гониш.“
Очите на Хрубек заиграха, той показа езика си и облиза устни. Приличаше на уплашена мечка, готвеща се да нападне.
Хек реши: „Стреляй. Уцели го в крака.“
Хрубек побягна.
Хек стреля два пъти. Куршумите вдигнаха няколко листа зад бягащия мъж, който се отдалечаваше с бясна скорост, като се привеждаше, за да избягва дърветата, и прескачаше храсти, падаше, буксуваше по мокрите листа, сетне пак скачаше и побягваше. И крещеше от ужас. Хек се втурна след него. Въпреки че беше почти два пъти по-тежък от преследвача си, Хрубек съумяваше да запази дистанцията, но скоро Хек започна да го настига.
Изведнъж обаче той изкрещя от изгаряща болка. Целият му крак от прасеца до бедрото се вдърви. Хек падна настрана с изпънат крак, мускулите му бяха станали твърди като дърво. Той се сгърчи, отчаяно се опита да намери позиция, при която да намали болката. Тя бавно отслабна и той остана да лежи изтощен и задъхан. Когато седна и се изправи. Хрубек го нямаше.
Хек стана на крака, затаи дъх. Вдигна пистолета си и забърза по ниското възвишение към мястото, където бе изчезнал Хрубек. Огледа се и видя къщата на стотина метра от себе си. В дъжда виждаше стотици дървета и хиляди сенки, всяка от които можеше да е беглецът.
Когато тръгна към къщата, толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак, Хек чу изстрел на не повече от три метра зад себе си. В същото време почувства, по-скоро с изненада, отколкото болезнено, как куршумът се забива в гърба му.
— Ох.
Той направи още няколко крачки, като се чудеше защо никой не го е предупредил, че Хрубек може да е въоръжен. Изпусна пистолета си и погледна дупката в работната си риза, от която бе излязло горещото парче метал.
— О, не. Мамка му!
Пред очите му се появи неясният образ на бившата му жена Джил, облечена с безупречно изгладена униформа на сервитьорка. Сетне, както и в реалния му живот, тя изчезна, сякаш имаше по-важни неща за правене, и той се свлече на колене, падна по очи и започна да се търкаля надолу по склона, покрит с мокри листа.
— Лиз! — извика Порша, когато сестра й се върна в кухнята и остави якето си на закачалката, като изтръскваше водата от косата си.
Тя погледна Порша, сетне заключи вратата и се загледа към замъгления от силния дъжд двор.
— Този шум — промълви Порша.
— Какъв шум?
— Не чу ли? — По-младата сестра закрачи напред-назад и закърши ръце. — Стори ми се… искам да кажа, че не звучеше като гръм. По-скоро като изстрели. Уплаших се… ти къде беше?
— Забавих се, докато си намеря път през калта в мазето. Все пак вратата се оказа заключена. Само си загубих времето.
— Може би трябва да кажем на полицая — предложи Порша; отново проблесна мълния и тя подскочи от последвалия гръм. — Мамка му, мразя това.
Полицейската кола беше на петнайсетина метра. Лиз се показа на вратата и помаха, но никой не й отговори.
— Не може да ни види — предположи Порша. — Хайде да идем и да му кажем. В този дъжд може да не е чул нищо. Добре, не ме гледай така. Уплашена съм? Какво очакваш. Страшно съм уплашена.
Лиз се замисли, сетне кимна. Отново си сложи якето и една черна шапка за дъжд, която бе на Оуен — по-скоро за прикритие, отколкото да запази мократа си коса. Порша си сложи спортната си шапка и един
