Отправи благодарствена молитва към небето, сетне се обърна към картата пред указателя и намери Седар Суомп Роуд.
Той отново излезе на дъжда и тръгна бързо на север. Мина покрай няколко тъмни магазина: за алкохол, за играчки, пицария, клуб на „Християнска наука“. Чакай. Учен Свети Боже, благослови душите ни? Исус Христос физик. Исус Христос химик. Той се изсмя на тази мисъл и продължи, като от време на време хвърляше поглед на призрачните си отражения във витрините. Някои от тях бяха защитени с пластмасови щори. Други бяха боядисани в черно и без съмнение се използваха за следене. (Майкъл знаеше всичко за огледалните стъкла, които могат да се закупят за 49,95 долара от „Рединг Саянс Съплай“, безплатна доставка.)
— Добър вечер, дами… — запя той, докато шляпаше през локвите. — Добър вечер, дами…
Улицата свърши на Т-образно кръстовище. Майкъл спря и паниката изведнъж започна да го обзема.
„О, Господи, накъде? Надясно или наляво? Единият път е Седар Суомп Роуд, ама другият не е. Накъде? Наляво или надясно?“
— Накъде? — изрева той.
Разбираше, че ако тръгне в едната посока, ще стигне до Седар Суомп Роуд № 43, а ако тръгне в другата — не. Погледна знака и примигна. В този момент здравият му разум блокира като прегрял двигател. Той просто престана да функционира.
Изпита страх, толкова силен, че дори го виждаше: черни, жълти и оранжеви искри прехвърчаха през улиците, отскачаха от витрините и тротоарите. Тон захленчи уплашено и устата му затрепери. Падна на колене, обграден от зловещи гласове — гласовете на стария Ейб, на умиращи войници, на конспираторите…
— Доктор Ан — изстена той, — защо ме изостави? Доктор Ли! Толкова ме е страх. Не знам какво да правя! Какво да правя?
Майкъл прегърна пътния знак, сякаш това бе единственият му източник на кръв и кислород, заплака от страх и посегна към джоба си за револвера. Той трябва да се самоубие. Няма друг избор. Паниката е прекалено голяма. Непоносимият ужас го обгръща. Един куршум в главата, като стария Ейб, и всичко ще свърши. Той вече не се интересува от задачата си, от предателството, от Ева, от Лиз-бон, от отмъщението. Той трябва да сложи край на този ужасен страх. Револверът е тук, той чувства тежестта му, но ръката му трепери прекалено силно, за да я пъхне в джоба си.
Накрая разкъса плата и стисна твърдата ръкохватка на оръжието.
— Вече… не…
Ярка светлина озари затворените му очи и пред тях затанцуваха кървави сенки.
Някакъв глас му заговори с думи, които не можеше да разбере. Той отпусна пръсти. Вдигна рязко глава и осъзна, че някой му говори, не доктор Ан, нито покойният президент на Съединените щати, нито конспираторите, нито доктор Мъд.
Гласът бе на някакъв хилав мъж около петдесетте, показал глава през прозореца на колата си на по- малко от метър от Майкъл. Явно не беше забелязал револвера и Майкъл бързо прибра оръжието в джоба си.
— Добре ли си, бе, човек?
— Аз…
— Ударил ли си се?
— Колата ми — запелтечи Майкъл. — Колата…
Сбръчканият хилав мъж караше очукан стар джип с избеляло брезентово покривало и пластмасови пластини вместо стъкла.
— Катастрофирал ли си? И не си намерил работещ телефон. Да, да. Повечето са повредени. Заради бурята. Сериозно ли си ранен?
Майкъл си пое няколко пъти дълбоко въздух. Паниката му намаля.
— Не е сериозно, но колата ми е много зле. И без това не беше хубава. Не като стария кадилак.
— Е, хайде, ще те закарам до болницата. Трябва да те види лекар.
— Не, не, добре съм. Само съм се пообъркал. Знаете ли къде е „Седар Суомп“? Улица „Седар Суомп“.
— Разбира се. Там ли живееш?
— Тръгнал съм при едни познати, които живеят там. Закъснявам. Ще се тревожат за мен.
— Е, аз ще те закарам.
— Сериозно?
— Тази китка обаче трябва да се види от лекар.
— Не, просто ме закарайте при приятелите ми. Един от тях е лекар. Доктор Мъд, познавате ли го?
— Не.
— Много способен специалист.
— Е, това е добре. Защото китката ти почти със сигурност е счупена.
— Ако ме закарате, ще съм ви приятел до края на дните ви — заяви Майкъл и се изправи бавно.
Шофьорът се подвоуми за момент, сетне каза:
— Добре… Хайде, скачай. Само внимавай с вратата. Да не си фраснеш главата.
— Оуен е тръгнал насам — обясни Лиз. — Сигурна съм. И мисля, че Хрубек го преследва.
— Защо не отиде просто в някой участък? — попита полицаят.
— Тревожи се за нас, сигурна съм.
Лиз не спомена нищо за истинската причина Оуен да не иска да отиде в полицията.
— Не знам. Тъй де, Стан ми каза…
— Виж, няма какво толкова да говорим — отсече тя. — Излизам и това е.
Полицаят се опита да възрази:
— Ама, Лиз…
Порша завърши мисълта му:
— Лиз, нито не можеш да направиш.
Хек свали смачканата си шапка и се почеса по главата. Когато отново сложи шапката, кичур къдрава коса бе паднал над дясното му око.
Той погледна изпитателно Лиз:
— Вие сте свидетелствали на процеса срещу него, нали?
— Бях основният свидетел на обвинението.
Хек кимна, после каза:
— Аз съм арестувал не един престъпник и съм свидетелствал срещу много от тях. Никой не е тръгнал да ми отмъщава.
Лиз го погледна в очите и заключи:
— Значи сте имали късмет.
— Така е. Само че е доста рядко някой избягал затворник да тръгне да отмъщава. Обикновено гледат да напуснат колкото се може по-скоро щата.
Той явно искаше да изкопчи някакво обяснение, но тя отбеляза:
— Е, Майкъл Хрубек явно не е обикновен престъпник.
— За това съм съгласен — призна Хек.
Лиз свали яркия дъждобран от куката и се обърна към сестра си:
— Ти остани тук. Ако Оуен се върне преди мен, натисни клаксона.
Порша кимна.
— Ъммм, госпожо… Лиз се обърна към Хек.
— С това ще сте доста, така де, лесно забележима, не мислите ли?
— Защо?
— Ами, с това жълто.
