— Господин Хек… — започна Лиз.
— Трентън. Или просто Трент — прекъсна я той, сетне се засмя: — Господин Хек, уха.
— Искате ли нещо за пиене?
Той отказа да вземе бира, но изпи кутия кока-кола, сетне се облегна на кухненския плот и надникна през прозореца. Лиз се почуди дали не е полицай под прикритие. Не, обясни той, бил само консултант. Когато й разказа как Хрубек е подвел преследвачите си и се е върнал по собствените си следи, тя поклати глава с разбиране:
— Той не е глупав.
— Не.
— Мислех, че е просто луд — намеси се Порша, докато чешеше кучето по главата.
— Да, луд е. Но в същото време е страшно умен. Лиз се поинтересува как така е решил да дойде.
— Запознах се със съпруга ви във Фредерикс. Попаднахме на една жена. Хрубек й казал, че отива в Бойлстъп. Затова аз се запътих натам, а съпругът ви реши да се прибере тук. Полицаят ми каза, че Хрубек го изблъскал от пътя.
— Не знаем къде е. Не знаем за никого от двамата къде е. Защо размислихте и дойдохте тук?
Просто предчувствие, обясни Хек. Бил изминал половината път за Бойлстън, когато решил, че Хрубек отново ги подвежда.
— Нали се сещате, прекалено уверено се движеше на запад. Дори беше заложил капани за Емил.
— Не!
— И още как. Досега се беше проявявал като изключително хитър човек, нямаше логика изведнъж да започне да действа глупаво.
— Защо просто не се обадихте на полицията?
Хек изведнъж се смути: на Лиз дори й се стори, че се изчервява. Без да откъсва очи от прозореца, той разказа за наградата, за преждевременното си уволнение след почти десет години служба, за ипотеката на фургона.
След това я попита за Оуен.
— Шерифът и един негов помощник го издирват.
— Сигурен съм, че не му се е случило нищо лошо. Създава впечатление на човек, който умее да се справя в такива ситуации. Мога да се обзаложа, че е бил на фронта.
— Два пъти — потвърди тя.
Без да се смущава от двете сестри, Хек коленичи и започна да бърше кучето с една хартиена салфетка. Повтори същия ритуал, за да изсуши пистолета си. Докато го наблюдаваше, Лиз си даде сметка, че Трентън Хек е едновременно по-непретенциозен и по-далновиден човек от нея и реши да го приеме по- сериозно.
Полицаят се върна и избърса водата от лицето си.
— Станли е уведомил щатската полиция за джипа на Оуен. Предали са информацията на онзи, който се занимава с операцията, Хавършам…
— Да, той ръководи издирването. Бившият ми шеф — намеси се Трентън Хек.
Новината явно не му хареса много, може би защото усещаше как наградата му се изплъзва. Той добави:
— Вероятно ще изпрати тактически отряд…
— Какво е това? — попита полицаят.
— Не знаеше ли? Отряд със специално предназначение.
— Стига, бе.
Полицаят изглеждаше впечатлен. Хек продължи:
— До четирийсет минути ще са тук. Може би малко повече.
— Защо не ги изпратят е хеликоптер?
— Хеликоптер ли? — изсумтя презрително Хек.
Лиз погледна през прозореца точно когато поредната мълния прорязваше небето. Гърмът разтресе цялото й тяло. Полицаят я питаше нещо, но тя не чу нито дума от това, което казваше той, и изскочи от стаята тичешком. Порша я последва.
— Лиз, добре ли си? Какво има?
Тя обаче вече тичаше по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж.
В спалнята намери малкия 22-калибров пистолет „Колт Удсман“, който Оуен държеше винаги до леглото. Беше настоявал да я научи да стреля и веднъж я бе накарал да се упражнява по една хартиена мишена, закачена на купчина дърва зад гаража. Тя беше склопила, но ръката й потрепваше при всеки несигурен изстрел. Оттогава бяха минали може би три или четири година, не бе докосвала оръжието.
Сега вдигна пистолета и установи, че за разлика от розовите цветове загрубелите й пръсти много добре чувстват металната, гравирана ръкохватка на дългото оръжие.
Тя прибра пистолета в джоба си. Приближи се бавно до прозореца. Безкрайният мрак навън — лишен от всякакъв ориентир — я хипнотизираше и привличаше. Тя се приближи до прозореца като сомнамбул, копнееше да види нещо зад тези синкавозелени стъкла — клонка, бухал, облак, позеленелия ветропоказател с формата на пегас върху покрива на гаража, каквото и да било, което да направи тази тъмнина по-малко безбрежна и вечна. Наводненият двор се озари от мълния. Лиз си спомни как бе помахала на съпруга си. Осъзна, че този жест може да е бил последният израз на общуване между тях и още по-лошо — той изобщо да не го е забелязал.
Взря се в нощта. „Къде си, Оуен? Къде?“ Знаеше, че е близо. Защото вече си беше дала сметка, че ранен или не, той е тръгнал към къщата, за да изпревари Хрубек и да изпълни онова, което е намислил — да го убие и да го изкара като самозащита. Можеше сега да са на не повече от два километра от нея или на петдесет метра. Беше само въпрос на време.
Нова мълния проряза небето. Лиз се стресна и отстъпи назад. Бурята настъпи с нова сила като висока стотици метри вълна. Вятърът зашиба още по-яростно езерото, чиято повърхност светеше по странен начин, сякаш дъждовните капки изпускаха искри в момента на сблъсъка си с черната му вода.
Страховит тътен отекна в къщата и завърши с пронизително изплющяване като от камшик. Лиз побърза да слезе. Смъкна дъждобрана си от една закачалка и заяви:
— Отивам да намеря съпруга си.
27.
На 15 април 1865 година доктор Самюел А. Мъд превързал крака на Джон Уилкс Буут и настанил ранения на една койка в малкото помещение, служещо за лазарет към домашния му лекарски кабинет.
Доктор Мъд нямал никаква представа кой е пациентът му и какво е сторил в нощта, преди лекарят да реши да не ходи в града да докладва за огнестрелната рана на властите, защото жена му се страхувала да остане сама с непознатия мъж и го помолила да остане. Мъд бил арестуван по обвинение за съучастничество в убийството на Линкълн и едва се разминал с бесилката. В крайна сметка го освободили, но животът му бил съсипан.
Майкъл Хрубек размишляваше за съдбата на Мъд и си мислеше: „И пак за всичко е виновна жена. Както винаги.“
Замисли се също, че в момента самият той се нуждае от лекар. Едната китка не му даваше мира — беше я ударил с кормилото, когато блъскаше джипа на конспиратора. Не болеше нетърпимо, но предмишницата му се бе подула. От пръстите до лакътя не чувстваше нищо, сякаш ръката му беше от дърво.
Докато вървеше в дъжда обаче, го обхвана прекалено силна тревога, за да мисли за раните си.
Защото Майкъл Хрубек се намираше в Оз.
Градът Риджтън беше вълшебен за него. Той бе краят на скитането му. Това беше Обетованата земя и Майкъл гледаше с уважение всяка туфа пожълтяла трева, всеки мокър автомат за отчитане на време при паркиране и всяка пощенска кутия. Бурята бе прекъснала тока в по-голямата част от града и единствените светлини идваха от захранваните с батерии табелки на аварийните изходи. Червените правоъгълничета придаваха още по-голяма мистичност на мястото.
Застанал в една телефонна кабина, Майкъл разлисти влажния указател и намери онова, което търсеше.
