— Иди при него, ако искаш. Или го помоли да те закара до хотела. Съжалявам, но няма да ходя никъде.
Порша погледна навън, към превиващите се под напора на вятъра дървета.
— Не, ще остана.
— Иди да затвориш прозорците. И провери вратите.
Преди да тръгне, Оуен бе залостил предната врата. Сега, докато слагаше и веригата, Лиз си помисли колко смешни изглеждаха тези метални пластинки в сравнение с оковите, които Хрубек беше носил в съда. След това тя заключи и сложи веригата на вратата към малкия килер до кухнята. Почуди се дали Оуен се е сетил за вратичката на помещението за инструменти, единствения изход от оранжерията към двора. Тръгна натам, но спря на средата на пътя. Забеляза голям розов храст — хибрид „Крайслер импириал“, оформен като малко дърво. Миналата година, седмица след като й призна за изневярата си, Оуен й подари това растение. То бе единственото, купено от него, без да вземе под внимание нейното мнение. Беше се появил с големия, отрупан с алени цветове храст. Тогава на Лиз направо й идваше да изхвърли подаръка. Обаче реши да не го прави. Растението дължеше живота си на един цитат от „Хамлет“:
Съвпадението бе прекалено голямо, за да го отмине с лека ръка — такава комбинация от литература, градинарство и драматизъм от реалния живот. И така, какво трябваше да направи Лиз, за да се сдържи и да не го унищожи? Тя засади проклетия храст. Чудеше се дали ще оцелее. Разбира се, растението се оказа едно от най-издръжливите в градината й.
Тя пристъпи напред и обхвана един цвят с длани. Ръцете й толкова бяха загрубели от градинарската работа, че тя вече не чувстваше нежните цветове. Отново погали розата и продължи към вратата. Беше направила само няколко крачки, когато забеляза някакво неясно движение навън.
Приближи се предпазливо до замъгления прозорец и с ужас забеляза неясен силует на висок мъж, застанал до къщата. Стоеше с ръце на кръста и както изглеждаше, се опитваше да открие предния вход. Не беше младият полицай. Може би, помисли си Лиз, той имаше партньор, макар че този човек не изглеждаше да носи униформа.
Той забеляза страничната вратичка, водеща към килера за инструменти, и без да обръща внимание на пороя, се приближи до нея. Почука учтиво, като младеж, който кани момиче на първа среща. Лиз се приближи внимателно до вратата и погледна през завесата. Макар и непознат, той имаше такова невинно, приятно лице и бе толкова мокър, че тя го пусна да влезе.
— Добър вечер. Вие сигурно сте госпожа Ачисън. — Той избърса ръката си в пан талона. — Извинявайте, че ви безпокоя. Казвам се…
Не успя обаче да се доизкаже, защото едно огромно куче нахълта неканено в оранжерията и започна да тръска козината си, засипвайки ги с милиони капчици вода.
Оуен Ачисън, озовал се в плиткия поток, бавно дойде на себе си. Седна, като се молеше да не припадне отново.
Когато джипът му престана да се преобръща, той не изчака Хрубек да дотича до дъното на дерето. Опипа лявото си рамо и установи, че ставата е разместена. След това провери дали револверът и патроните му са в джобовете и захвърли затвора на ловната си пушка надалеч в тъмния поток; от това леко физическо усилие изпита невероятно силна болка в ръката.
Сетне се изправи несигурно и тромаво побягна покрай потока, опитвайки се да се отдалечи колкото се може повече от катастрофиралия джип.
На двеста метра навътре в гората, обграждаща Риджтън, той спря и се просна по гръб върху един плосък камък, обрасъл с мек мъх. Стисна между зъбите си пръчка и хвана лявата си ръка с дясната. С мъчителна съсредоточеност си наложи да се отпусне и много бавно започна да намества ставата. Беше затворил очи, дишаше учестено, стиснал със зъби пръчката. Изведнъж с леко изпукване раменната става се намести. Той тихо извика от неописуемата болка, повърна, сетне загуби съзнание и се свлече в потока.
Сега Оуен отвори очи, изпълзя на брега и легна на една страна.
Остана така пет минути, докато се съвземе, сетне се изправи. Свали колана си и пристегна лявата ръка към тялото си. Тази временна превръзка засили болката. Той вдигна глава и вдиша дълбоко. Дъждът не спираше, вятърът шибаше лицето му. Той изви глава назад и отново пое глътка влажен въздух. След малко тръгна бавно на север, заобикаляйки Риджтъп. Не искаше Хрубек да го открие, но и не желаеше да бъде забелязан от някого другиго — особено от шерифа или някой от помощниците му. С големи усилия стигна до пресечката на Норт Стрийт и Седар Суомп Роуд. Намери телефонен автомат и вдигна слушалката. Липсата на сигнал не го изненада.
Единственият начин да се стигне до къщата им бе на север по Седар Суомп Роуд. Възможно бе да се дойде и от другата страна, но само след като се заобиколят сто хектара гора и едно съседно градче. Хрубек го беше блъснал толкова силно, че субаруто със сигурност бе неизползваемо; психопатът също би трябвало да се движи пеша. Ако целта му беше имението на Ачисън, налагаше се да мине по този път.
Въпреки забавянето си Оуен не вярваше Хрубек да го е изпреварил. Тъй като не беше запознат с района, преди всичко щеше да се наложи да намери карта. След това да се ориентира и да намери улиците, много от които не бяха добре означени.
Оуен излезе предпазливо на кръстовището — като войник от авангарден отряд, преценяващ подходящи места за засади и отбранителни позиции. Забеляза канавка с ръждясала тръба един метър в диаметър. Добро скривалище, помисли си. Представи си как Хрубек минава по средата на шосето, а той, Оуен, излиза безшумно и се приближава зад него с револвер в ръка.
Дъждът бе хладен и ухаеше на късна есен. Оуен вдиша влажния въздух и се потопи в леденостудената вода на канавката, като внимаваше да не удари ранената си ръка. Вече се бе съвзел и можеше да издържи и най-жестоката болка. Докато се наместваше, реши да си припомни най-подходящите места да застреляш човек: гърди, корем, глава, гърди, корем, глава… Продължи да си повтаря тази зловеща мантра, а дъждът се усилваше.
Лиз Ачисън покани новодошлия в кухнята и му подаде кърпа. С тази спортна шапка и дългата си къдрава коса той страшно й напомняше за шофьора на багера, който миналата година бе изкопал трапа за новата им помийна яма. Гостът държеше единия си крак непохватно изпънат и тя се запита дали не е ранен. Изглеждаше зле, сякаш наскоро бе претърпял инцидент.
— Живея в Хамънд Крийк. На изток оттук.
Трентън Хек говореше така, сякаш никой никога не е чувал за Хамънд Крийк — близко градче, което Лиз всъщност не познаваше добре.
Тя му представи Порша, която изгледа госта с пренебрежение. Хек се усмихна невинно и зачака обяснение за това странно име.
— Като автомобилната марка — отбеляза със смях.
Младата жена му подаде ръката си мълчаливо и с напълно сериозно изражение.
Младият полицай беше в колата си и се опитваше да научи нещо повече за хода на издирването.
