сега пристъпва плахо по мрачния каменен коридор — този мъж застива обхванат от панически страх при шума от собствените си стъпки.
„Моля те, Господи, не ме погубвай!“
Кабинетът му сега изглежда на километри далече и той се взира в светлото трапецовидно петно пред отворената му врата. Продължи, мина покрай един от страничните коридори и издаде кратък, нервен смях, породен от неспособността си да се обърне и да погледне в тъмния коридор. Ако го направеше, щеше да види ясния образ на Майкъл Хрубек, който бърка в собствената му уста. Директорът не може да прогони от мислите си досието на Хрубек, прочетено по-рано тази вечер. Спомня си особено ясно размишленията на пациента по отношение намирането и изтръгването на нечий далак.
„Стига толкова. Моля те, Боже!“
Адлър мина покрай страничния коридор необезпокояван, но го обхвана нов страх — че ще изгуби контрол върху пикочния си мехур. Изпита непредизвикан с нищо гняв срещу жена си — задето бе стискала члена му по-рано тази вечер и така неволно бе предизвикала у него този страх, че ще се изпусне. Налагаше се да се облекчи. Само че тоалетните бяха далеч по коридора, който сега наближаваше. В това време на нощта те са тъмни. Той се замисли дали не е по-добре да се облекчи до стената.
„Не искам да умирам.“
Той чу стъпки.
„Не, да? Чии са?“
На духовете на една жена и двама полицаи.
„Какъв беше този звук?“
Ха, от собствените му крака. А може би не. Той си представи тоалетната. Зави към нея и тръгна по мрачния коридор. В този миг му хрумна една мисъл: че бягството на Майкъл Хрубек е отмъщение за всичко, което е съгрешил в лекарската си практика. За пищовите, които е използвал на изпитите си по химия, за недобросъвестно попълнените картони, за неправилно предписаните медикаменти, за аневризмите, за които е пропуснал да се осведоми, преди да назначи лечение с големи дози нардил. Бягството на лудия бе все едно да изтеглиш въдицата си от мътните води на някое езеро и на куката ти да виси полуразложена, надута мъртва риба — улов, който съжаляваш, че си изтеглил, подарък, който ти се иска никога да не си получавал.
— Слушай сега, кучи сине — изръмжа Хавършам, след като затвори телефона.
Слушателите му — директорът на болницата и гледащият безучастно Питър Гримс — го съзерцаваха неадекватно. Дъждът трополеше тежко по прозорците на кабинета. Вятърът виеше.
— Току-що получих ново известие — продължи полицаят. — Този път от Риджтън. Един джип е бил блъснат странично и бил съборен в крайпътна пропаст. И двамата шофьори са изчезнали в гората. Джипът е на името на Оуен Ачисън.
— Оуен…
— Съпругът на жената, която е свидетелствала срещу Хрубек. Онзи, който идва тук предишния път.
Значи може би четири жертви.
— Знаят ли със сигурност, че Хрубек го е извършил?
— Така мислят. Не знаят със сигурност. Затова имаме нужда от теб.
— О, Господи — промълви Адлър; сложи ръце върху очите си и ги натисна, докато не чу леко изпукване под клепачите си. — Четири жертви.
— От теб зависи, докторе. Трябва да решим къде да съсредоточим усилията си.
„Какви ги говори? Усилия?“
— Стига с тези приказки за кротки невинни овчици. Искам ясни отговори. Имаме две възможности — Бойлстън и гарата или Риджтън и жената, която е свидетелствала срещу него. Накъде се е насочил?
Адлър продължи да го гледа безизразно.
— Мисля, че иска да знае къде да изпрати хората си — обясни деликатно Гримс.
— Това е проблемът. Има две възможности. Никой не знае нищо със сигурност.
Адлър премести поглед от асистента си към високия, приличащ на каубой полицай и се замисли: „Недоспиване, това ми е проблемът.“
— Е, риджтънският шериф може да изпрати хората си там, нали?
— Може. Само дето има само четирима души. Изпратили са човек при жената, така че тя е в безопасност. Ние обаче трябва да знаем къде да се съсредоточим. Трябва да пипнем това момче! Имам четирима полицаи от тактическия отряд, готови за действие. Останалите мъже ще са на разположение до час. Къде да изпратя микробуса? Ти определяш.
— Аз ли? Аз не знам нищо — изпелтечи Адлър. — Имам нужда от повече информация. Имам предвид сигурни ли сте, че Хрубек е блъснал Ачисън? Откъде е взел кола? Дали някой го е видял да кара мотоциклет? Не можем да решим нищо, преди да си изясним тези неща. А…
— Имаш всичката необходима информация — измърмори Хавършам и спря хладния си поглед върху лекаря. — Този младеж е бил под грижите ти четири месена. Това, което знаеш за него, е достатъчно.
— Питайте Дик Колер. Той лекуваше Хрубек.
— Имахме такова намерение, но не отговаря на пейджъра си и не можем да го открием.
Адлър вдигна умолително поглед, сякаш да попита: „Защо аз?“ Наведе се напред и събра длани. Захапа разсеяно зачервения си показалец.
Бойлстън…
Пръстът на лекаря излезе от устата му и се насочи към същата карта, по която малко по-рано бе планирал залавянето на Майкъл Хрубек и провала на Ричард Колер.
Риджтън…
Изведнъж лицето му пламна и вече нищо на този луд свят не му се струваше толкова важно, колкото залавянето на избягалия пациент. Да го заловят жив, ако е възможно, но ако не — да го сложат вкочанен, посинял и безжизнен върху някоя маса в моргата, с етикет около месестия палец на крака му, готов за заравяне.
„О, нека тази нощ да свърши по-скоро — замоли се той. — Да се върна у дома и да се отпусна между топлите гърди на жена си, да заспя под дебелите завивки, нека тази нощ да свърши без повече жертви.“
Адлър отвори досието на Хрубек и трескаво го запрелиства. Листовете се разпиляха по бюрото и той зачете.
„Хрубек — размишляваше Адлър — проявява класически параноидно-шизофренични симптоми: липса на логично мислене, неясни идеи, случайни асоциации, говор и повишена физическа активност, характерни за маниакални състояния, притъпени и неадекватни емоции…“
— Не, не, не! — прошепна неочаквано той и другите двама мъже го погледнаха стреснато.
„Какво — замисли се гневно той — означават тези думи? Какво прави Хрубек? Какво го подтиква да действа така? Кой е Майкъл Хрубек?“
Адлър се завъртя със стола си и се втренчи в прозореца:
Първо: Хрубек страда от слухови халюцинации и говорът му е типичната за шизофрениците „салата от думи“. Може да е казал на шофьора „Бостън“, а да е имал предвид „Бойлстън“.
Второ: Отмъщението, вероятната причина да отиде в Риджтън, е обичаен елемент от халюцинациите на параноидните шизофреници.
Трето: Нормално е един шизофреник да избере по-заобиколен път за Бойлстън, например през Клъвъртън.
Четвърто: През Бойлстън минава влак. Железопътният транспорт е свързан с много по-малко стрес от въздушния и следователно е предпочитан от ненормалните.
Пето: Въпреки че известно време не е взимал торазин, той кара кола. Следователно като по чудо Хрубек е овладял страха си и може да предприеме по-дръзкото и сложно пътуване на юг до Бойлстън вместо по- простото до Риджтън.
Шесто: С всичките си трикове тази вечер, с фалшивите следи и хитрите си ходове Хрубек показва
