Какво правеше?
Отдолу не се чу никакъв друг звук. Отвън идваше само неспирният ромон на дъжда. Майкъл Хрубек отново бе изчезнал. С нож в едната ръка и хванала с другата нашийника на кучето, Лиз Ачисън отиде в оранжерията, свря се в един ъгъл и зачака.
Дъждовните капки тропаха като камъчета по покрива на оранжерията. Порша бе тръгнала преди двайсет минути. До шерифството имаше само шестнайсетина километра, но пътят можеше да е станал напълно непроходим. Можеше да й е нужен цял час, за да стигне. Постепенно, след като Хрубек продължаваше да не се обажда, Лиз започна да се успокоява. Дори си позволи да си помисли, че има възможност да е избягал. Обхвана я еуфория и тя се замисли, че точно това е чувството за безопасност: да вярваш, че си на сигурно място въпреки очевидната заплаха, от която си защитен единствено от един тънък слой стъкло.
Замисли се за Оуен. Не искаше да си мисли най-лошото. Не, не. Той беше добре. При този порой сигурно се бе скрил в някой гараж или къща, за да изчака бурята да по-утихне. Тя погледна черното небе над главата си и промълви кратка молитва да се съмне по-скоро — точно обратното на молбите й, когато, легнала в кревата си, се опитваше да заспи.
Молба за светлина, за утро, за ослепителни червени, сини и бели светлини върху покривите на приближаващи коли.
Усети аромата на една роза. Само още двайсет минути. Или деветнайсет. Или петнайсет. Дотогава сигурно щеше да дойде някой. А може би Майкъл Хрубек се беше загубил в гората. Може би бе паднал и си беше счупил крака.
Лиз почеса кучето между ушите.
— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — увери го и то вдигна глава към нея.
Лиз постави ръка върху гърба му. Бедното животинче. То бе толкова разтревожено, колкото и тя — ушите му потрепваха и всяко мускулче на шията му беше напрегнато. Лиз се отдръпна малко и се вгледа в него. Беше вирнало нос и сега започна да разширява и свива ноздрите си. Тя се усмихна:
— Харесва ли ти миризмата на рози? Харесва ли ти?
Кучето се изправи. Мускулите на гърба му се напрегнаха.
Изръмжа заплашително.
— О, Господи! — проплака Лиз. — Не!
Кучето започна да души въздуха изпънало крака, клатейки глава. Заобикаля бързо напред-назад по плочника. Лиз скочи на крака, стисна ножа и се огледа. През замъглените стъкла на оранжерията не се виждаше нищо. Къде беше той?
Къде?
— Стига — изкрещя тя на кучето, но то продължи да обикаля и да души. С всеки изминал момент ставаше все по-нервно.
Дланите на Лиз изведнъж се изпотиха, тя ги изтри и отново стисна ножа.
— Стига! Той си отиде! Вече го няма. Стига си скимтял! Тя започна да се върти в кръг, да търси врага, когото само кучето можеше да усети. Скимтенето му премина във вой, зловещ като на призрак и кънтящ в затвореното помещение.
— О, моля те! Млъкни!
И то млъкна.
Кучето се завъртя мълчаливо и се втурна право към вратичката на помещението с инструменти — тази, която Лиз си спомни, че се канеше да провери, когато бе пристигнал Хек.
Вратата, за която беше забравила напълно.
Вратата се отвори рязко и удари кучето, повали го полузашеметено на земята. Майкъл Хрубек влезе в оранжерията. Застана мокър и кален на бетона насред помещението. Започна да върти глава, да оглежда гипсовите орнаменти, цветята — всички детайли, — сякаш бе дошъл просто да разгледа градината й. Калният револвер беше в ръката му. Видя Лиз и произнесе изненадано името й, на устните му се разля усмивка — не на насмешка, нито на триумф, нито дори на безумно веселие, а напомняща най-много изражението на мъртвец.
31.
Той изглеждаше много по-едър, отколкото си го спомняше.
На делото й се бе сторил дребен, едно изтъкано от зло кълбо. Сега сякаш изпълваше цялата оранжерия, заплашваше да разбие стените, покрития с чакъл под, острия покрив. Хрубек избърса очите си от водата.
— Лиз-бон. Помниш ли ме?
— Моля те… — прошепна тя.
Обхвана я панически страх и гърлото й се сви.
— Аз пътувах много, Лиз-бон. Излъгах ги всички. Пратих ги за зелен хайвер. Няма грешка.
Тя отстъпи няколко крачки.
— Ти им каза, че съм убил онзи човек.
— Не ме наранявай. Моля те.
Кучето изръмжа заплашително, беше се изправило зад Майкъл. То оголи блестящите си жълти зъби. Майкъл го погледна и посегна към него, сякаш беше плюшена играчка. Кучето избегна ръката му и заби зъби в подутата лява ръка на Майкъл. Лиз очакваше той да изкрещи от болка, но огромният мъж сякаш изобщо не почувства ухапването. Вдигна кучето, както висеше от ръката му, и го занесе при един голям долап. Издърпа олигавените челюсти от ръката си, хвърли животното в шкафа и затръшна вратата.
Без да обръща внимание на острия като бръснач нож в ръката й, Хрубек се обърна към Лиз. „Защо да си давам труда? — помисли си тя. — Той не чувства болка, огромен е, има револвер…“ Въпреки това стисна Още по-силно ножа и го насочи право в сърнето му.
— Лиз-бон. Ти беше в съда. Ти си част от заговора.
— Трябваше да дойда в съда. Нямах друг избор. Човек е длъжен да свидетелства в такива случаи. Разбираш това, нали? Не съм искала да ти навредя.
— Да ми навредиш ли? — възкликна отчаяно той. — Да ми навредиш? Вредата е навсякъде около теб! Как може да не я забелязваш? Шибаняците са навсякъде!
Опитвайки се да изрази съчувствие, тя отбеляза:
— Сигурно си уморен.
Без да й обръща внимание, той продължи:
— Трябва, да ти кажа нещо. Преди да стигнем до основното.
„Да стигнем до основното.“
Студени вълни преминаха от врата към бедрата й.
— Слушай сега внимателно. Не мога да говоря високо, защото помещението сигурно се наблюдава. Това може би ти е известно като „следене“, при което те гледат иззад воали, маски или екрани. Слушаш ли? Добре.
Той започна да обяснява трескаво и в същото време обстойно:
— Правосъдието заличава предателството. Аз убих човек. Признавам. Не беше много модерно, а сега разбирам, че е било и глупаво. — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни някакъв текст. — Вярно, че не беше обикновено убийство, но това не ме оправдава. Това не оправдава никого. Никого!
Той се намръщи и погледна няколко думи, изписани с червено мастило на ръката му. Бяха избледнели като стари татуировки.
Сетне продължи монолога си на тема предателство и отмъщение, като крачеше из оранжерията и от време на време заставаше с гръб към Лиз. В един момент тя за малко да се хвърли върху него и да забие ножа в гърба му, но той бързо се обърна, сякаш предусетил мислите й, и продължи да говори.
