— Да, господине! — извика тя с глас, в който трептеше дълбоко, сподавено вълнение. — Но дори когато имате доказателства за нея, мислите, че тя е монета, с която се разплащам.
— Не зная — каза Бенц насмешливо. — Мъчно е да се вярва на думите ви. Вижда ми се парадоксално да обичате някого и да го увещавате да се махне от очите ви.
— Идиот! — прошепна тя.
— Тая дума можете да хвърлите на всеки нахален мъж, който ви закача по улицата. Не можете да ме уверите, че в тоя момент я заслужавам.
— Както и вие, че не сте нахален.
Няколко секунди двамата се гледаха, после изведнъж се разсмяха високо. О, незабравими часове, в които любовта летеше над тях и махането на крилете й разгонваше последните съмнения!… По-късно Бенц не можеше да мисли за тях, без да почувствува сълзи в очите си.
XII
Бенц извърши операцията. Елена понесе болките със свръхчовешко търпение. Онова; което го ужаси, бе неочаквано силното кръвоизлияние. Силви заличи следите на всичко.
Бенц извърши престъпление спрямо морала на професията си, спрямо човешките и божествени закони, в които вярваше, но нямаше никакви угризения. Изпита луда радост, когато денят и нощта протекоха без повишение на температурата. Следната нощ Бенц прекара в стаята на Хиршфогел и рано сутринта се качи при Елена. Вярната Силви бдеше до леглото й. Елена спеше спокоен, ободрителен сън. Няколко минути Бенц съзерцаваше с облекчение ангелската неподвижност на лицето й, носещо все още отпечатъка на жестоките болки. После освободи Силви и седна на мястото й.
В ранния час, в тишината на утрото, уморен от безсънната нощ, но безкрайно щастлив да вижда Елена спасена, Бенц я почувствува в себе си, в сърцето си, и в същия миг го осени неизразимо блаженство. Той прекара в това състояние няколко часа. Лек шум и слаба въздишка го изтръгнаха от безкрайната и сладостна тишина. Той се наведе над Елена и видя бавното повдигане на клепачите й, после неподвижния и замрежен от сън поглед.
— Силви! … — прошепна тя.
Бенц сложи ръката си върху челото й. Елена издаде слабо възклицание и като го видя, направи опит да скрие лицето си. Бенц й каза да не се движи.
— Защо сте тук? — попита тя.
— Трябваше да сменя Силви.
Има минути, когато човек говори с мълчанието си. Ако някога Бенц можеше да каже, че душата на Елена му бе принадлежала напълно, това беше в тоя час, в тая минута, когато Елена улови ръката му и я намокри със сълзите си.
Първият човек, който се осведоми след операцията за Елена, бе ротмистър Петрашев. Един следобед той пристигна с автомобила си от София и веднага потърси Бенц в болницата. Ротмистър Петрашев влезе в Бенцовия кабинет с известно смущение, после възстанови бързо обикновения си светски вид. Онова, което Бенц направил за сестра му, било много, твърде много! … Но ротмистър Петрашев не се съмнявал, че Бенц ще го направи. Той оценил още в първата среща моралните качества, които издигали Бенц над тесните професионални предразсъдъци. Той искал да му заговори сам направо, но Елена го помолила да не прави това. Елена била извънредно чувствително създание. Тя искала първо да я разберат и после да я осъждат или оправдават. В това отношение Андерсон и Хиршфогел създали чудесна атмосфера. Може би запознаването имало малко преднамерен характер, но Бенц трябвало да признае, че не могло да се постъпи другояче.
Всичко това бе дълга тирада на френски език, в която ротмистър Петрашев подмяташе думите със същата виртуозност, с която един жонгльор в цирка подхвърля топките си пред удивеното внимание на публиката, съзнаваща всичката безполезност и същевременно забавност на изкуството му. Бенц употреби доста голямо усилие да се забавлява с красноречието му до момента, в който някакъв добър дух накара ротмистър Петрашев да си отиде, без да уреди въпроса, за който всъщност бе дошъл при Бенц.
Вечерта, когато Бенц отиде да види Елена, Силви му подаде един плик, адресиран от ротмистър Петрашев до него. Бенц разтвори плика. Вътре имаше чек.
— А, тъй ли!… — извика Бенц и хвърли чека върху Елена. — Вие ли го вдъхновихте да подпише това?
Елена прочете чека и се усмихна бавно, замислено. После го скъса на парчета.
— Простете му! — каза тя умолително. — Всъщност само аз би трябвало да се разплащам за всичко. Ще видите как!… О, драги мой, ще видите как…
През следващите дни Бенц стигна до онова състояние на любовта си, в което всяко по-нататъшно душевно сътресение му се струваше невъзможно. Самоизмамата на всички, които се стремят към щастие, е тази, че те вярват в неговата зависимост от външни обстоятелства и от привидното разбиране между характерите. Като че има действителност, която задоволява желанията ни, и еднакви души, които не се измъчват от противоречията си. Бенц познаваше вече странния характер на Елена, пълен с толкова искрена страст и шарлатанство. Знаеше, че бе ласкан, заслепяван, използуван и все пак обичан. Знаеше, че поне в тоя момент имаше доказателства за любовта й. И въпреки това той не можеше да си обясни по-късно внезапния обрат, който настъпи в отношенията му с Елена. Човек изобщо е неспособен да оправдае решения, взети всред заслепението на някакво чувство, защото интимната личност на всяко чувство е непроницаема за мисълта. Той можеше да каже само, че екзалтацията на гордостта му бе надвила любовта, но това обяснение му се струваше незадоволително. Не бе ли унищожил вече гордостта у себе си? Ако последната бе тъй силна в този момент, защо не остана вярна на себе си докрай? Бенц не предчувствуваше ли своята непоследователност? И скритият мотив на постъпката му не бе ли онова ожесточение, с което искаше да измъчи и накаже любимото същество поради невъзможността да овладее душата му напълно?
Последните дни на октомври изтекоха всред синевина, прозрачен въздух и разкошно многоцветие на умиращата растителност. Нямаше нищо по-красиво и по-дълбоко меланхолично за един северен човек като Бенц от субтропичния блясък на есента в тая част на България. Слънцето грееше все тъй ярко, но с умерена топлина и под меките му лъчи хълмовете около града тънеха в пурпурновиолетови сенки. Въздухът бе наситен с миризма на есенни рози, на тютюн, на узрели плодове, към които се примесваше дъх на гнилост и миазми — постоянен дъх, присъщ на ориенталските градове, който, съпоставен с другите благоухания, понякога тъй странно напомняше на Бенц за контраста между живота и разложението на смъртта.
Почти винаги в неделни дни Елена и Бенц се изкачваха на един висок хълм, който се издигаше над града и с други терасовидни възвишения образуваше полите на гигантска планинска верига, чиито снежни гребени се губеха в синевината на юг. След дългото възкачване те стигаха развалините на една средновековна крепост и сядаха върху обраслите с мъх гранитни камъни. Гледката, която се разстилаше пред тях, бе фантастично съчетание на ярки цветове, на слънчев блясък и синевина. Котловината на града с градини и оризища, пожълтели от есента, наподобяваше тържествена одежда на източен свещеник, която в дни на молебен заслепява с блясъка си погледа на вярващите. Но в целия пейзаж, и това умиращо великолепие на дърветата и тревите трептеше някаква погребална тържественост, една остра и почти жестока печал, която неотслабващо притискаше душата. Бенц знаеше, че там, на юг, зад синия хоризонт, ехтеше тътнежът на оръдия, тракаха картечници и бойни самолети всред пламъци и дим се разбиваха в земята. При всяка офанзива оттам идваха зловещи влакове с човешки развалини, с хора, разкъсани от бомби, задушени от газ, изгорени от огнепръскачки — това неописуемо зрелище на живи човешки глави, превърнати в топки от овъглено месо и стопена лой… Понякога на Бенц се струваше, че онова, що изостряше чувствата му тъй болезнено, бе именно тоя призрак на безмерно и ужасно човешко страдание, което вплиташе навсякъде.
Един следобед Елена и Бенц се изкачиха на хълма и седнаха върху развалините. Няколко минути двамата съзерцаваха мълчаливо огромния пожар на есента, червените жълти пламъци на разложен хлорофил, в които гореше котловината. Присъствието на Елена изпълваше Бенц, както винаги, с тъжно опиянение. Тя се облегна на рамото му и с поглед, устремен в хоризонта, разтриваше замислено между пръстите си няколко
