измъчваше ли и себе си? Коя зла сила, кой мрачен жребий бяха тикнали личността й към тая извратеност, към тоя изтънчен садизъм на духа? Тия въпроси измъчваха главата на Бенц, превръщаха нощите му в кошмар. После изведнъж я оправдаваше: самият Бенц не я ли обичаше по-силно, защото съзнаваше, че не можеше да бъде друга? И като го предупреждаваше за себе си, не му ли даваше възможност да се спаси? Но с колкото и себеотрицание по отношение на любовта й да пяха свързани тия изповеди, те унижаваха и дразнеха Бенц. Те му разкриваха страшната съблазън на сърцето й, дивите и хищни пориви на страстта, с които би разкъсала клетата душа на Райхерт. Те издаваха и всичката жестокост, всичкия пароксизъм, на които бе способен ориенталският и характер. Те го убеждаваха в непреодолимата и дълбока като бездна невъзможностт да съединят живота си. Бавно, но сигурно, като омраза, която прониква в организма на любовта и с натрупването на отровите си я превръща в лудост, те подготвяха избухването на гордостта му с всичките й трагични последици. Те го тикаха неумолимо към аскетизъм — макар самотата на месеците, прекарани в П.… образът й щеше да стане по-пагубен и по-страстно желан…
11
Ето най-после дойде моментът, в който Бенц трябваше да реагира на всичко това. Разривът избухна съвсем неочаквано.
Поради все тъй топлата есен Елена и Бенц прекарваха много често върху верандата до късно през нощта, пушейки ароматични български цигари. Въздухът бе наситен с благоухание на съхнещ тютюн и умиращи цветя. Понякога от казармата се издигаше един мощен войнишки глас, чиято първобитна красота приковаваше вниманието на двамата. В тъжни речитативи гласът пееше за някакви безкрайни мъки, за ханджари, тъмници и кървави отмъщения.
През тия отпуснати часове Елена трупаше все нови и по-страшни обвинения върху себе си. Една вечер тя заговори за Райхерт.
— И после? — попита Бенц всред тягостната пауза, която бе настъпила помежду им.
— После? … Не, аз нямах вид на ужасена от постъпката си девственица. Отдавна бях загубила тая добродетел. Всичко бе най-обикновен епизод, най-банално последствие от една близост, която всеки ден ставаше по-голяма. Аз знаех, че това ще стане. Аз го чаках, желаех го. И все пак, когато се изтръгнах от ръцете му, бях смутена, забъркана. Съзнах изведнъж жестокото престъпление, което бях извършила над душата му. Той изпадна в нервна криза. Въздушните сражения бяха разстроили нервите му напълно. Той се смееше, плачеше, бъбреше всякакви глупости. Караше ме да се закълна, че ще стана негова жена. И аз се заклевах, заклевах… После в главата му почнаха да се въртят разни ужаси. През нощта бе сънувал убити другари, които го викали при себе си. Тоя сън го подлудяваше. Разказваше как апаратите се сгромолясват на земята и летците изгарят в развалините им. О, да, той щеше да умре! … Той предчувствуваше смъртта си. Той бе осъден на смърт и присъдата му бе тъй сигурна, тъй неизбежна! … Знаех това. Срещу един германски летец в Македония има десет английски. И после германските апарати са изхабени, ужасно изхабени!… Той ги наричаше погребални ковчези. Когато говореше за тях, лицето му добиваше разкривен, нещастен вид. Аз го съжалявах. Обещавах му, че ще се омъжа за него. После излизах от стаята му и се заричах да не стъпвам повече в нея. Но на другия ден отивах пак. Ах, Айтел, всичко това бе странно, ужасно и приятно…
Тя замълча. Тишината в градината бе дълбока и тайнствена. Тъжният глас, чиято песен всяка вечер ехтеше над града, бе заглъхнал отдавна в нощта. От време на време полъхваше вятър и ту засилваше, ту отслабваше миризмата на тютюн, на рози и шибой.
По небосвода трептяха звезди, като очи на безкрайността, в която щяха да се удавят всички човешки страдания, всичкият ужас на войната, всичката скръб и всички блаженства на любовта. Бенц почувствува огромна, потискаща печал.
Елена продължи:
— Най-после отпуската му изтече и той трябваше да се върне на фронта. Но преди да замине, хрумна му да се сгодим. Можете ли да си представите по-невъзможна мисъл? Съзнах изведнъж безумието на обещанията си. Реших да не лъжа. Казах му да избие това желание от главата си. Сцената беше ужасна. И обстановката също тъй… Когато идваше в София, той наемаше стая в един мизерен хотел, защото нямаше пари за по-добър. Той изиграваше заплатата си на карти веднага щом я получеше, и правеше дългове — тия страшни дългове на покер и бакара, които офицерите изплащат със заеми срещу безбожна лихва или въобще не изплащат… Не знам дали можете да си представите именно тая стая, опушените стени, жалкото легло и долните думи, с които се нахвърли върху мен. При това той беше благородник. Може би семейството му притежаваше някъде родов замък. Невъзможно бе да не съзнае падението си. Когато го съзна, той млъкна изведнъж и лицето му се сгърчи от болка. Трябваше да видите това лице — бледно, синкаво, изтощено, съсипано от алкохола и въздушните боеве. Той се сви на един стол. „Имате право — каза той, — невъзможно е да се омъжите за мен!… Аз ще бъда убит. Сигурно ще бъда убит. Ние сме един срещу десет! …“ Гласът му бе тих, отчаян. Той гледаше върховете на ботушите си с жалка, безпомощна неподвижност. В цялата му личност имаше нещо сърцераздирателно. Може би мислеше за зловещия лазур на македонското небе, за новите и бързи машини на английските летци… Не бях виждала по-пълно съзнание за неизбежен край, за ужасна и сигурна смърт. Отидох при него и почнах да го убеждавам, че след войната ще се оженим. Но аз го лъжех… Боже мой, аз го лъжех, защото знаех, че ще умре! … О, как подло го лъжех!
Тя млъкна, за да вземе нова цигара. Звездите продължаваха да трептят над верандата — далечни, тайнствени, недостижими, внушаващи потискащия безкрай на света, всред който две жалки човешки души се въртяха безумно като пеперуди около пламъка на любовта. Бенц погледна часовника си. Отдавна бе минало полунощ. Дори прилепите не летяха вече из мрака и спяха в дупките си. Само странното благоухание на тютюн, на цветя и гнилост бе все тъй силно и възбуждащо.
— На другия ден той отпътува за фронта. Изпитвах тъга, досада, неизразимо отвращение от себе си. Станах раздразнителна. Не можех да търпя никого около себе си… Една вечер почувствувах първите признаци на онова, от което се страхувах. Прочетох няколко книги и се уверих… Обзе ме неописуем ужас. Разказах всичко на Андерсон, след това на брат си и на Клод. Спомням си, че се смеех и плачех като Райхерт. Бях изпаднала в истерия. Тъкмо това ме спаси от упреците им. Клод ми прости всичко и настоя да се венчаем веднага. Можете ли да си представите по-неочаквано великодушие? Или по-голяма низост, отде да зная? … Но аз бях почти готова да се омъжа за Клод. Казвам „почти“, защото в деня, в който ви срещнахме, бягах от София да размисля за последен път. Борех се отчаяно. Търсех друг изход. Но брат ми бе разказал вече историята на роднините. Всички настояваха да се омъжа за Клод. Ей толкова оставаше да направя това!… Дори Хиршфогел ме съветваше същото! Аз бях разказала историята и на Хиршфогел същата вечер, когато пристигна от фронта. Не е ли глупаво? … Чувствувах нужда от подигравките, от ожесточението му. Самата аз бях ожесточена. Струваше ми се, че съм изгонена от обществото. Приличах на озлобена уличница. Това ме правеше още по-дива… Исках да смая дори Хиршфогел!… Ах, Айтел, в историята с Райхерт имаше нещо страшно и отвратително. Страшно, казвам, дори за вас!… Чувате ли? …
Но Бенц не чуваше. Той се изправи отривисто и отиде при Елена.
— Айтел! … — прошепна тя уплашено.
Той я сграбчи за раменете. Под светлината на карбидната лампа сините му очи искряха като сапфири. Той изпитваше желание да я разкъса, да я смаже, да я удуши…
Няколко секунди Елена гледаше лицето му с извратен, сподавен възторг.
— Разбрах… — каза той най-после.
След това я блъсна в стената и слезе по стълбите тъй бързо, сякаш някой го гонеше. Сега Бенц знаеше за какво го предупреждаваше Елена. Но всред гнева, болката и отчаянието, които разкъсваха сърцето му, той съзнаваше смътно, че това безумно и пропаднало същество го обичаше, че тя имаше смелостта да остане честна към себе си дори с цената на риска да загуби любовта му.
XIII
Една мъглива ноемврийска сутрин, преди да отиде в болницата, Бенц се отби с автомобила на интендантството да види Елена за последен път. Ръмеше безкраен, ситен дъжд. Бе студено и мрачно. По голите клони на дърветата в градината се жълтееха последните окапали листа. Отвори Силви. Бенц влезе в преддверието н не съблече шинела си.
