стръка благоуханни треви, които бе набрала, докато се изкачваха по хълма. Тя бе в тънка бяла рокля и широкопола сламена шапка, според тогавашната мода, чийто цвят образуваше прекрасно съчетание с мургавия оттенък на лицето й. Сега под смекчения блясък на слънцето то излъчваше по-ярко левантинския си чар, в който трептеше сладострастие, меланхолия и отпуснатост. Но под нежната усмивка, под замрежения поглед и сладостния овал на формите му Бенц за първи път долови един странен и жесток облик на тая мекота, на тая отпуснатост в гласа, в движенията, в израза на цялата й личност.
— За какво мислите, Айтел? — попита тя внезапно.
— За расата ви! — каза Бенц.
— У мен са кръстосани няколко раси!
— Само две! — каза Бенц, гледайки сините кръгове под очите й.
Тя се усмихна замислено. Наистина, в златистите отражения на очите й прозираше оная меланхолична чувственост, която е вековно наследство на жените от Изток.
Бенц каза, че кръстосването на расите създава жестоки индивиди, и за пример посочи мулатите.
— Жестоки! … — повтори тя, като извърна към него очите си, които продължаваха да бъдат все тъй странно замрежени и отпуснати. — О, мили мой, но какво от това?… Тъй ще ме обичате по-силно!
Тоя следобед Елена пожела да се приберат по-рано в къщи, защото мислеше, че Андерсон ще мине през града, и настояваше да го види.
— Мислите ли, че Клод стои със затворени уста? — каза тя. — Искам да чуя какви са последните клюки за мен в София.
— Интересуват ли ви? — попита Бенц.
— Да. Любовта и гневът у мъжете са като огледало на жената, която обичат.
— Вие искате да се оглеждате постоянно!
— По суетния навик на всички жени! О, драги мой, не ревнувайте! В тоя момент ми е жално за Клод, Той не бе лошо момче, но аз престанах да го обичам и това е всичко…
Докато слизаха бавно по пътеките на хълма, тя се оживи и почна да говори за фон Харсфелд:
— Знаете ли, той се появи в живота ми изведнъж и начинът, по който реагирах на това, бе като първа съзнателна проява на волята ми!…
— Съзнателна? — повтори Бенц горчиво.
— Да, съзнателна!… Дори Хиршфогел не би допуснал това. Според теорията му жените проявяват аморалното си начало само когато достигнат известна ловкост на ума и зрелост на тялото, т.е. когато добият възможност да лъжат и развратничат безнаказано.
— Мъчите се да ме смаете!
— Докато вие изглеждате съвършено невъзмутим!
— Тогава каква нужда има от мъдростите на Хиршфогел?
— Простете ми!… Любовта обича да си играе с празни думи дори когато е тъжна.
— Защо е тъжна?
— Не зная!… В тоя момент ми се стори тъжна и почувствувах нужда да се развеселя с Хиршфогел.
— Да, но думата бе за фон Харсфелд!
— О, да!… Ще ви кажа и за него! Това стана преди четири години. Пътувах от Лозенград за София. Току-що бях загубила баща си. Чувствувах се съвършено изоставена. Бях под покровителството на някаква американска мисия, на няколко стари моми и един мършав лекар. Те се връщаха в София, изплашени от холерата. Когато в купето влизаше някой чуждестранен журналист, те почваха да говорят за баща ми и ме посочваха с думите: „That’s his daughter.“ Журналистите трагично поклащаха главите си. Някои от тях ме фотографираха като жертва на войната. Дори един англичанин попита има ли кой да се грижи за мен и когато квакерите му казаха, че не знаят, съвсем сериозно предложи да ме настани на свои разноски в някой пансион. Ех, че смешни хора са тия англичани!… Но всичко това ме изтезаваше ужасно. Исках да бъда сама, да прочета няколко молитви за душата на баща си. Бях религиозна и чувствувах огромна нужда да направя това. Отидох в съседното купе. В него нямаше никого. Прочетох молитвите си и се свих до прозореца. Почувствувах изведнъж непоносима скръб. Обзе ме желание да плача, да плача до смърт. После се съвзех и почнах да гледам през прозореца. Влакът летеше из опустошена равнина. Тук-таме стърчаха развалините на изгорели села, виждаха се разбити оръдия, изоставени ракли. Имаше и човешки трупове!… Това бяха грозни, черни, отвратителни трупове. Понякога те лежаха съвсем близо до линията и аз различавах униформите им. Войници!… Измрели от холера войници, които живите не смогваха да заравят. Всичко това ме изпълни с тъп, неописуем ужас. Престанах да мисля дори за баща си. Стоях до прозореца като вкаменена. Струваше ми се, че ако се обърна, ще видя зад себе си всички тия страшни, посинели лица, замръзнали в спазмите на агонията. Исках да се върна при квакерите, но нямах сила да мръдна от мястото си. Тъкмо тогава в купето влезе някой. Обърнах се с вик на ужас…
— И припаднахте?
— Не! Овладях се веднага. В купето грееше слънце. Видях много ясно, че пред мен стоеше жив човек, а не призрак. По онова време Клод бе военен наблюдател и носеше австро-унгарската си униформа. Появата му не ми направи никакво впечатление отначало. Във влака пътуваха всевъзможни аташета, кореспонденти, благотворителни мисии, които се изтегляха благоразумно от заразените места. Знаех това. Викът ми го стресна доста. Той измърмори едно „Pardon, mademoiselle…“ и свали от мрежата малък ръчен куфар, който не бях забелязала дотогава, Les cadavres!… — прошепнах измъчено. „Да, ужасно! — каза той на френски. — Но защо ги гледате?“ Обясних му, че дори когато затворя очите си, пак виждам труповете. Той се усмихна. Стори ми се, че той ме гледа някак странно и продължително. И досега не мога да определя какво точно имаше в погледа му: проницателност на познавач или просто учудване. Сигурно се питаше какво търся тук, по тия места. Не бях нито милосърдна сестра, нито бежанка, нито зряла, нито съвсем дете. Онова, което ме учудва и досега, бе обстоятелството, че аз продължавах да стоя в купето. Аз останах при него! Съзнателно!…
Трябваше да се върна при американците, но не направих това. Почувствувах изведнъж желание да разговарям, да изглеждам голяма. Това е мания у всички деца, но, струва ми се, в нея вече нямаше нищо детинско. След половин час той ме третираше напълно като възрастна.
— И флиртът почна?
Тя се усмихна замислено:
— Флиртът? Не!… Изпитвах само неясно вълнение, което притъпяваше скръбта ми до края на пътуването. Флиртът почна една година по-късно, когато Клод бе назначен в легацията. Но това е вече банална история!… По цяла сутрин играехме тенис. Можете ли да си представите по-глупаво нещо? Спокойствието и липсата на болка развалят любовта…
През тия дълги разходки извън града Елена неспирно възстановяваше пред Бенц спомени от миналото си. Тя правеше това с тъмна и упорита преднамереност, която го измъчваше. Тя като че искаше да го увери в някакво тайнствено зло, вложено в личността й, което проявяваше против волята си. Ако, от една страна, е егоизъм, който можеше да се нарече съзнателен, тя го стягаше все по-здраво в любовната мрежа на сърцето си, от друга — тя се отдаваше на странни угризения по отношение на него. Тя сякаш предчувствуваше, че няма сили да спечели играта, без да пожертвува свободата си. Не съзнавате ли, че ако в тоя момент искаше да задържи Бенц, трябваше да стане негова жена? Не го ли съжаляваше? Не правеше ли опити да го спаси?!… Защо искаше да му втълпи, че е аморална и жестока? Защо го заплашваше? Защо поведението й бе тъй двойнствено? Бенц й бе разказал разговора си с генерал Д. Тя се съгласи и обеща, че ако стане нужда, ще го последва в Германия. Но винаги когато Бенц правеше опит да заговори по- определено върху бъдещето, тя добиваше отегчен и разсеян вид и почваше да му говори за пороците, за леконравието си. Да, тя го заплашваше! … Тя не вярваше на себе си, страхуваше се от бъдещето. Не предчувствуваше ли с интуицията на невярното си сърце оня трагичен час, тъй мъчителен и за нея, в който Бенц щеше да се изправи лице срещу лице с капитан Лафарж? Тя се себеунижаваше дори когато разказваше най-невинните спомени от детството си. Изповедите й бяха потискащи, мъчителни. Го вземаха форма ту на шеговита бъбривост, ту на угризения, ту на отвлечени разсъждения, които приковаваха мисълта на Бенц по цели дни. В тях прозираме желанието да разкрие онова леконравно и гибелно качало в характера си, с което искаше да го отвърне от себе си или предупреди за бъдещето. Бенц все по-ясно долавяше това. Но защо Елена постъпваше така? Защо днес го обичаше, а утре мислеше, че ще го загуби? И защо търсеше болката в любовта? Не обичаше ли Бенц само защото съзнаваше, че го измъчва? Не
