Младежът я гледаше снизходително, е едва забележима усмивка.
— Ти, изглежда, съвсем не се боиш? — рече тя одобрително. А младежът отговори:
— Конспиративната работа в казармата беше по-опасна.
Отрядът прекара целия ден на почивка, скрит в боровата гора на склона, който се спускаше към равнината и от който единствено можеше да дойде неприятел. Но партизаните вече знаеха, че този неприятел бе изчерпал своята агресивност. От няколко дни българските военни части не предприемаха никакви акции, а германците се оттегляха бързо към Солун и Скопие. Борбата навлизаше в последната си, решителна фаза. Ала въпреки това в отряда царуваше известна потискаща нервност. Предстоящото нападение върху гарата събуждаше мрачния спомен от миналата година. Хората се бяха отдали на подготовка за акцията, но вършеха това някак вяло и неохотно. Мъчно бе да се биеш, да умреш накрая, когато победата се усмихваше и събуждаше жадния копнеж за домашното огнище.
Едни от партизаните се бръснеха и кърпеха, други почистваха оръжието си, а трети си правеха цървули от изсъхналата кожа на един заклан преди две седмици вол. Командирът изглеждаше леден и затворен в себе си. Шишко чакаше някакви пратеници от червения гръцки отряд, който действуваше по тия места. Варвара сновеше неспокойно, сякаш не можеше да си намери място. Мичкин се бе уединил на сянка и дялаше с ножа си клечки. Той правеше това, когато бе много нервен. Няколко души почнаха да шушукат, като изразиха съмнение дали нападението бе заповядано от щаба, или представляваше хрумване на Динко. Те се успокоиха и престанаха да мърморят едва когато разбраха, че нападението се подготвяше с пълното съгласие на политкомисаря. Само настроението на Ляте не се промени. Той изяде цялата си дневна дажба от хляб и сирене наведнъж, изгледа завистливо цигарата, която пушеше Мичкин, хвърли враждебно око към Варвара и легна да спи, несмущаван от алтернативата за живот или смърт.
Настъпиха мъртвите часове на деня, слънчевият пек и сънливото спокойствие на планината, нарушавано само от граченето на лешояди или тихото, едва доловимо шумолене на боровете.
Варвара легна върху меката иглолистна настилка, загледана в малките късове от синьо небе, които прозираха между клоните им. До ушите й стигна спокойно бъбрене и когато се ослуша, тя съзна, че това бе разговорът между неколцина другари, които бяха седнали на десетина метра под нея, но така, че тя не можеше да ги види, а чуваше само гласовете им. Единият от тях бе по-образован — някакъв техник, избягал от авиацията — и обясняваше на останалите основните черти на марксическия диалектически метод. Обясненията му не бяха блестящи, но в тях прозираше трогателно желание да просвети другарите си. Тя съзна, че трябваше да слезе веднага и да се намеси в беседата търпеливо, като довърши с прости и разбираеми думи онова, което техникът от авиацията не можеше да обясни. Но тя остана да лежи, загледана в синьото небе. Мисълта за Динко и за всичко, което тъй безнадеждно изпитваше към него, парализираше волята й. После тя чу как някой от съседния овраг извика името й. Тя стана неохотно, изпълнена с досада от това, че имаха нужда от нея.
В оврага бяха Шишко, няколко от четните командири и двама съвсем непознати мъже — единият с гладко избръснато лице и подстригани руси мустачки, а другият мургав и чернокос. Непознатите носеха почти еднакво облекло — дълги панталони и английски якета от зеленикаво сукно. Чернокосият поздрави с вдигане на свит юмрук, а русият едва мръдна ръка към челото си. Движението му приличаше на военен поздрав, на небрежно и малко високомерно отдаване на чест. Варвара се сети веднага. Това бяха пратениците, които Шишко чакаше от червения гръцки отряд. Вероятно носеха сведения и предложение да съдействуват при акцията върху гарата.
В това време отнякъде се появи и Динко. Той се ръкува сухо с новодошлите и ги покани да седнат на един повален от бурите смърч, но те не направиха това.
Варвара хвърли напрегнат поглед към Шишко. Лицето на водача от голямата тютюнева стачка бе спокойно и равнодушно, с плешиво теме, с много бръчки, с увиснали и посивели мустаци. Трудно можеше да се каже как този затлъстял възрастен човек успяваше да се справи с поста си. Той дишаше тежко, задушен от горещината и астмата си. Носеше широк голф, който едва побираше големия му корем, стегнат с офицерски колан. Върху колана висеше дългобоен револвер, а през рамото му бяха преметнати, както у Динко, автомат и целулоидна чанта с книжа. Той щеше да изглежда тромав и смешен, ако миналото и възрастта му не вдъхваха веднага някаква особена почит. Дори дванадесет години след голямата тютюнева стачка, дори след всичко, което бе преживял оттогава насам, единственото му око продължаваше да гледа ведро, без скритата суровост, която натрупваше страданието, без вътрешните конфликти, които измъчваха Варвара. Когато я видя, Шишко рече:
— Повикахме те да ни превеждаш… Другарят е капитан Джинс, инструктор от английската армия при гръцкия отряд, с който ще действуваме заедно.
Варвара изтърва, без да иска:
— Не бързай да го наричаш другар.
Шишко я погледна и отговори спокойно:
— Сега не е време да казваш това… Ние не знаем дали тези хора не разбират наистина български.
Варвара почервеня от срам. Осени я превъзходството на човека с душевно равновесие, който имаше зад себе си двадесет години борба и предвиждаше всички възможности. Тя погледна англичанина. Безцветните очи на последния останаха съвсем неподвижни и равнодушни. Варвара размени с него няколко фрази на немски и френски. Установиха се да говорят на немски. Англичанинът извади тефтерче с бележник. Настъпи мълчание.
Той почна бавно, с равен глас, като описа накратко положението по фронтовете. Варвара превеждаше думите му с досада. В тях нямаше нищо повече от онова, което съобщаваше радиото. Втората част от речта му съдържаше пожелание да се забравят политическите разногласия до смазването на общия враг. Варвара превеждаше, мислейки вътрешно: „Не са те избрали съвсем сполучливо… Ти си въобразяваш, че ние сме глупци, но продължавай!…“ Британецът сякаш разбра това и се намръщи.
— Има ли някой да възрази нещо? — попита той след малко.
— Има!… — обади се Шишко. — Ние и нашите другари от ЕАМ не можем да постигнем съгласие с гръцките националистически отряди, които получават помощ едновременно от германци и англичани.
Капитан Джинс се усмихна. Очевидно храбрият български командир смесвал гръцките националисти с действително фашистки отряди, поддържани от германците. Но разясняването на това не влизало в неговата задача. Той бил натоварен от английското командуване в Близкия изток да дава само технически съвети на партизаните в борбата с общия неприятел. Биха ли желали господата да бъдат запознати с подробности за един обект, добити от английското разузнаване, както и с плана за ефикасното му нападение?
Почти всички от „господата“, макар и неуки в по-голямата си част, имаха чувство за хумор и се усмихнаха любезно. Англичанинът погледна с мрачно предчувствие суровите им, почернели и небръснати лица. Направи му тягостно впечатление обстоятелството, че точно зад него стоеха два особено свирепи субекта, в окаяни дрехи, но с превъзходно въоръжение.
— Ние ще бъдем благодарни да чуем вашите сведения — каза Варвара със своя акцент на еврейка от немски произход.
Капитан Джинс извади от чантата си малка военна карта, а в това време Шишко направи знак на хората от отряда, които се бяха събрали наоколо, да се отдалечат. В групата останаха само Динко, Шишко, Варвара, командирите на четите, капитан Джинс и гъркът, който го придружаваше. Двамата партизани, които стоеха зад англичанина, се дръпнаха също, но само на няколко крачки. Шишко се наведе компетентно над картата, с очевидното желание да покаже, че все пак разбира нещо от нея.
Капитан Джинс говори близо половин час. Докато превеждаше, Варвара почувствува пак сухота в гърлото си. Проектът за нападението на гарата надминаваше най-големите акции, в които отрядът беше участвувал досега, но капитан Джинс го развиваше така спокойно, сякаш правеше упражнение по решаване на тактически задачи.
— Гарата се охранява от немски пионери — каза той, като запали цигара. — Естествено те са въоръжени много добре, но духът им е понижен… Повечето представляват непълноценни бойци, излезли от болниците на Източния фронт. Наистина те имат радиопредавател и могат да извикат помощ от Солун. Но както казах, железопътният мост, който се намира на два километра от гарата, ще бъде вдигнат във въздуха, а на шосето можем да поставим прикритие. Местността предлага удобна позиция… Достатъчни са
