хора, които се борят за свободата си… Може би има друг човешки критерий за честта…

Полъхна вятър и боровете зашумяха пак. Варвара чакаше. Капитан Джинс продължаваше да мисли за майка си и да се възхищава от хладнокръвието си. Той погледна Варвара и каза още веднъж:

— Нямам да добавя нищо.

От равнината и долините запълзяха виолетови сенки и зеленината на боровите гори потъмня, а над тях пламнаха с оранжева светлина скалистите зъбери на планински вериги, чийто лабиринт се губеше далеко на север. После слънцето залезе, зъберите угаснаха и над планините остана само мека, пепелна светлина, която бавно отстъпваше място на вечерния здрач.

Когато стана съвсем тъмно и на небосвода затрепкаха звезди, отрядът потегли към изходната позиция в равнината — малката широколистна горичка, която се виждаше през деня като тъмно петно в полите на планината. Хората вървяха мълчаливо един зад друг — в походен строй и бойна готовност. Така всеки от тях можеше да залегне и да открие веднага отбранителен огън. Но вървенето в тъмнината под слабата светлина на звездите бе трудно и бавно. Краката се подхлъзваха, а тежко натоварените тела губеха равновесие. Отвреме-навреме се чуваше глух шум от спъване или падане на изтърван предмет, ядосано пъшкане, тиха псувня. Избягал от военно летище механик вървеше превит под тежестта на картечница „Брен“. Зад него пристъпваше селски учител и носеше сандъче с патрони. Мършав тютюноработник кашляше сухо и се потеше под товара на пушката и ръчните бомби. Колоната слизаше бавно по планинския склон. Светлините на гарата престанаха да трептят. Въздухът стана по-топъл, но някак тежък, наситен с дъх на миязми от блата и мочурища.

От челната група, в която вървяха водачът и командирите, се чу изсвирване. Изсвирването се повтори три или четири пъти от съседните групи, които се спускаха успоредно към дъбовата горичка над гарата. Това бе знак за почивка. Стотина мъже се натръшкаха уморено върху топлата камениста земя, обраснала с изгоряла трева.

Капитан Джинс, с вързани отзад ръце, приседна също. Той бе поверен на Ляте. Понеже и двамата знаеха гръцки, британецът се мъчеше упорито да го предразположи към разговор. Но Ляте отговаряше надменно и лаконично. Той знаеше, че капитан Джинс бе извънредно виновен и екзекуцията му зависеше от дребни формалности.

Когато приседнаха да починат, в главата на капитан Джинс почнаха да се въртят отчаяно смели мисли. Тъмнината, дребният ръст на Ляте, големите разстояния между хората го подканяха към действие. Ако съумееше да освободи ръцете си и да пипне оръжието на тази малка маймуна!… Един скок в непрогледния мрак на урвата, която се простираше отляво, и той щеше да бъде спасен. Не биха губили време да го преследват в тъмнината. До мъжете, които вървяха пред него и зад него, имаше не по-малко от десет метра. Значи, оставаше само Ляте.

Капитан Джинс попита тихо:

— Ще отвържеш ли ръцете ми да запуша?

Ляте отговори, като цъкна еднократно с езика си. Капитан Джинс знаеше, че в Ориента това означаваше категоричен и хладен отказ.

— Забранено е да се пуши в поход — добави след малко Ляте.

— Тогава бутни възела по-нагоре!… Въжето ожули китките ми.

Това бе вярно. Ляте прекалено усърдно бе стегнал с въжето ръцете на пленника, но не счете за нужно да отговори. Има ли смисъл да се грижиш за ръцете си, когато след малко ще бъдеш разстрелян?

— Тебе те е страх да не избягам, нали? — глухо изпъшка капитан Джинс.

— Вярно — потвърди Ляте. — Ако избягаш, отиде главата ми.

Ляте се надяваше, че това изявление щеше да сложи край на безполезния разговор, но капитан Джинс продължи отново:

— А защо не избягаш и ти с мене?

— Какво?… — рече Ляте.

Англичанинът повтори трескаво, почти шепнешком:

— Защо не избягаш и ти с мене?… Ще получиш пет хиляди лири.

Настъпи мълчание, в което се чуваха само неясните, сподавени шумове, които идеха от равнината.

— Знаеш ли какво значат пет хиляди лири? — попита капитан Джинс.

Ляте не знаеше това, но знаеше, че една тъмна сила бе изтребила мъжете от цялото му семейство.

— Трай, куче!… — изръмжа той. — Щом искаш да бягаш, ти си наистина фашист…

После той подсвирна тихо. От тъмнината изникна човек.

— Какво има, Ляте? — попита човекът.

— Ке го утѐпам да ми е мирна гла̀’ата.

— Предлага ли ти нещо?

Македонецът отговори мрачно:

— Рушвет.

Човекът остана няколко секунди неподвижен.

— Не бързай!… — каза той след малко. — Ще попитам политкомисаря.

Той изчезна в тъмнината, а когато се върна, запали фенерчето си и освети с него една малка бележка. Ляте беше учил само до второ отделение. Но той успя да разчете върху хартията думата „смърт“, надраскана от Шишко.

Капитан Джинс разбра всичко и с последни усилия се мъчеше да запази хладнокръвието, на което го бяха учили в къщи, в колежа и в школата за специални задачи в Близкия изток. Но когато Ляте насочи автомата си в него, англичанинът нададе изведнъж вик на ужас, на дива пронизваща истерия.

Ляте изпсува и го смълча с няколко изстрели в главата.

В тихата звездна нощ партизаните наближиха гарата, разпределиха се на групи и заеха изходни позиции в рядката широколистна гора на терасовидното възвишение, с което планинският склон преминаваше в равнината. Сърцата им биеха напрегнато, устните им разменяха с полугласен шепот къси изречения, пръстите им опипваха за последен път автоматите, пълнителите и бомбите. Бе настъпил най-мъчителният момент преди сражението, в който храбрите изпитваха мрачно спокойствие, а страхливите се отдаваха на дребнави оплаквания.

Варвара, чийто ум бе храбър, а сърцето страхливо, бе застанала до края на гората и гледаше втренчено пред себе си. Оттук се виждаха светлините на гарата и по-голямата част от равнината. Просторът и бледите звезди събуждаха в душата й чувство за безконечност, а трепкащите светлини на гарата — остър и болезнен копнеж към живота. Двете чувства създаваха трагичен конфликт, от който съзнанието й напразно се опитваше да се отърве. Безкрайността й внушаваше патоса на борбата, а копнежът й за живот се сгъстяваше в малодушно отвращение към риска, към сражението, към смъртта и към всичко, което можеше да превърне Динко и нея в небитие.

В откритото място пред гарата тя видя призрачните сенки на десетина мъже — командири на чети, които оглеждаха местността и получаваха от Динко последни нареждания. Командирите се отдалечаваха един по един и се връщаха при хората си, скрити в гората или някой овраг по склона на планината. Най-после на откритото място останаха само две сенки: едната висока и стройна, другата ниска и безформена. Двете сенки стиснаха ръцете си. И ако Варвара беше до тях, щеше да чуе последните думи на двама мъже, които характерите разделяха, а партията обединяваше. Единият бе млад, но сприхав и мрачен, а другият бе възрастен, но спокоен и мъдър. И възрастният каза на младия:

— Тази акция ще бъде последната, но най-тежката от всички, които сме водили досега… Прощавай, ако не се видим.

А младият отговори сухо и равнодушно:

— Надявам се да се видиме.

Варвара не чу това, но ако го бе чула, щеше да й се стори, че Шишко бе младият, а Динко — възрастният. И тогава тя щеше да съзнае пак онова, което бе усещала много пъти досега: че истински комунист е само оня, който обича живота и хората.

Ала сега тя не мислеше за това и гледаше неверния мрак в равнината, сред който бяха скрити телените мрежи и картечните гнезда на укрепения бензинов склад. Тя гледаше също и светлините на гарата и чуваше

Вы читаете Тютюн
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату