разтрива сутрин със сняг, а високият — със сребърно-бяла коса — пръскаше луди пари за угощения. И двамата бяха от враждебния свят. Но присъствието на мъртвеца и на жената в траур налагаше известна почтителност. Мичкин попита:
— Вие какви сте?
А високият с бялата коса отговори:
— Чиновници от тютюнева фирма.
— А жената? — От учтивост Мичкин без малко щеше да каже „госпожата“.
— Тя е вдовица на мъртвия.
Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че имат пред себе си врагове. Това личеше по скъпата кола, по елегантните дрехи и по отговора на задържаните. Но в този момент партизаните виждаха и жената в траур.
— Пусни ги да продължат!… — съчувствено забеляза някой.
А Мичкин отговори насмешливо:
— Хайде де!… Големи християни взехте да ставате.
Той знаеше, че нито можеше, нито трябваше да изпусне жив от ръцете си ниския мъж.
— Какво мислите да правите с нас? — попита високият мъж с бялата коса.
— Ще видим — отговори Мичкин, гледайки втренчено свастиката върху ревера на фон Гайер. — Този човек германец ли е?
— Да, германец е — отговори Костов. — Обикновен, търговски служащ.
— А тази значка?
— Задължават ги, нали знаете… — невинно произнесе експертът.
Някой се изсмя тихо и сдържано. В настъпилото мълчание Мичкин заповяда:
— Предайте личните си и служебни книжа.
Клепачите на експерта замигаха бързо и неспокойно, а лицето на фон Гайер остана неподвижно като маска. Двамата извадиха и подадоха портфейлите си. Ирина направи същото с личната си карта.
— Прегледай документите и докладвай — каза Мичкин на фелдфебел-школника. А после се обърна към Варвара: — Ти претърси колата.
Варвара се качи в автомобила, правейки гримаси от противната миризма на трупа. В колата нямаше нищо друго освен мъртвеца, два малки кожени куфара, един голям пакет и шлиферите на хората, които пътуваха с нея. Куфарите не съдържаха нищо особено, а в пакета имаше една голяма кукла, рокличка и детски обувки. Варвара провери грижливо всички ниши и празнини в колата, където можеха да се скрият документи. Не намери нищо. От своя страна Данкин претърси основно джобовете на мъртвеца и задържаните, като взе всички книжа, които намери в тях. Цялата група остави колата на шосето и по заповед на Мичкин се отправи към западния склон на могилата, където нямаше опасност от заблудени куршуми. В това време от далечината долетя силен тътнеж, който разтърси въздуха на околността. Минноподривната група бе хвърлила най-сетне моста във въздуха. Докато отиваха към могилата, задържаните почнаха да говорят помежду си на немски. Жената каза:
— Все пак не са толкова страшни, колкото очаквах… Дори показват известна почит към траура и смъртта.
— Обикновени разбойници — презрително измърмори фон Гайер.
А Варвара чу думите му и отговори на немски:
— Разбойникът сте вие, господине!
Ирина и Костов замръзнаха от ужас, а фон Гайер попита спокойно:
— Вие еврейка ли сте?
— Да — мрачно отговори Варвара.
— Познах ви по акцента.
Настъпи късо мълчание, в което Ирина успя да прошепне:
— Вие сте полудял… Тия хора няма да ни сторят нищо, ако не ги обиждате и се държите човешки.
А фон Гайер отговори:
— На вас, естествено…
После запали цигара и съзна, че минутите му бяха преброени. Но той не се развълнува от това, а почувствува само злоба и печал на разбойник, изправен пред бесилка. Просветлението му в Тасос отново бе потънало в мрак. Неизмеримата и безчовечна заблуда за превъзходството на немския дух замъгляваше разума му дори в този момент. Нищо не го вълнуваше сега. Нищо освен това, да покаже студената си омраза към врага.
Данкин клекна върху тревата и почна да прелиства и да чете документите под светлината на електрическото фенерче, което бе окачил на ризата си. Когато ги прегледа и се изправи, Ирина потрепера.
— Какво намери? — попита Мичкин.
Лицето на Данкин бе станало враждебно и хладно.
— Германецът е директор на Немския папиросен концерн за Югоизточна Европа — каза той. — Мъртвецът е главен директор на „Никотиана“, а другият мъж — главен експерт на фирмата…
— Значи, всички са главни!… — сурово подхвърли някой.
Последва смях, след който настъпи мълчание. Всички съзнаха, че смехът бе оскърбил жената в траур. Мичкин я гледаше разстроено, сякаш съжаляваше, че и тя бе попаднала в ръцете му. Угнетяваше го присъствието на тази жена, която в снежната нощ се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Без нея въпросът с германеца щеше да се ликвидира бързо и лесно. А Данкин сякаш разбра мисълта му и каза внезапно:
— Ние можем да задържим само германеца.
— Да, другите могат да продължат!… — Мичкин се улови веднага за тази формула. — Вървете си!… — обърна се той с облекчение към Костов и жената.
Но Ирина произнесе твърдо:
— Ние няма да мръднем без него оттук.
За миг вниманието на всички бе отвлечено от картечната стрелба на сражението, което се водеше зад могилата. Тракането на картечниците се бе засилило, достигна някакъв пароксизъм и се заглуши изведнъж от последователни детонации, които разтърсиха дори въздуха зад могилата. Мичкин и хората му разбраха, че другарите им се хвърлят в отчаян пристъп с бомби, а немците ги посрещат с ураган от картечна стрелба. После настъпи неочаквана тишина, в която се чуваха само изолирани изстрели с автомати, сякаш внезапно усилие бе изтощило едновременно и двете страни.
Сърцето на Варвара се сви болезнено. Тя знаеше, че пристъпите с бомби се заповядваха и повеждаха винаги от Динко. В тази атака имаше някаква свирепа безогледност, която довеждаше до разбиването на противника, но струваше скъпо. Мичкин също разбра, че това бе нападение, поведено от Динко, и се ослуша да отчете резултата му. От полесражението долиташе само рядка стрелба с автомати, която показваше, че или немските картечни гнезда бяха разбити, или партизаните бяха дали много жертви. Но експлозиите от цистерните, които Мичкин очакваше, не се чуха. Вместо тях последва особено пращене, сякаш избухваха детски бомбички. Хората на Динко бяха успели да запалят вагон с патрони.
Докато Мичкин се чудеше как да постъпи с пленниците, Варвара разглеждаше последните с оттенък на мрачно злорадство и търсеше думи, с които можеше да ги уязви сполучливо. Но атаката с бомбите отклони внезапно вниманието й от тях. Миг след това тя свали автомата от рамото си и хукна към гарата.
— Стой тука, жено!… — извика Мичкин след нея. — Къде отиваш без заповед?
Тя се обърна и отговори пресипнало:
— Отивам да видя какво става долу.
И пак се затича с развята коса и с автомат, който държеше пред себе си.
„Побъркана жена“ — помисли Мичкин, но не се разсърди, защото тя щеше да му донесе сведения за боя. Той погледна Ирина и си спомни за думите, които последната бе казала преди малко. Това бяха смели, изненадващи думи. Тя дръпна воала от лицето си и Мичкин видя жената, чиято постъпка го бе възхитила: една необикновено красива жена с гладко матово лице, с овално чело, с тъмни очи и леки трапчинки на бузите, една жена без име, която човек не можеше да забрави никога, една жена без възраст и грижи,
